Учениците се засмяха. Лицето на учителя почервеня. Той заговори забързано, пръскайки слюнка от ярост. Но Стефан продължаваше да го гледа право в очите и в следващата минута учителят трябваше да сведе поглед.
Удари звънецът за края на часа.
Стефан побърза да си сложи очилата и събра учебниците си. Вече достатъчно бе привлякъл вниманието на съучениците си, а и не искаше отново да вижда русокосото момиче. Трябваше по-скоро да се махне оттук заради познатото изгарящо усещане във вените.
Щом стигна до вратата, някой се провикна зад гърба му:
— Хей! Онези от Ренесанса наистина ли са играели футбол?
Стефан не успя да се сдържи и се усмихна, докато отвръщаше през рамо:
— О, да. Понякога дори и с главите на военнопленниците.
Докато той излизаше, Елена не преставаше да го следи с поглед. Явно съзнателно странеше от нея. И преднамерено се държеше толкова високомерно с нея. Но най-лошото бе, че всичко това се разиграваше пред очите на Каролайн, която ги дебнеше като ястреб. В очите й напираха сълзи, но в този миг само една мисъл пламтеше в главата й.
Щеше да бъде неин, дори и това да я убие. Дори и да убие и двамата, той щеше да бъде неин.
3
Първите утринни лъчи обагриха нощното небе в розово и бледозелено. Стефан го наблюдаваше от прозореца на стаята си в пансиона. Избра да наеме тъкмо тази стая заради отвора на тавана, през който можеше да излиза на покрива. В момента капакът бе вдигнат и отвън нахлуваше полъхът на студения вятър. Стефан беше напълно облечен, но не защото беше станал рано. Въобще не си бе лягал.
Току-що се беше завърнал от гората и по ботушите му бяха полепнали няколко влажни листа. Отстрани ги веднага щом ги видя. Не му бяха убягнали коментарите на учениците от вчерашния ден, както и любопитството им, докато се взираха в дрехите му. Винаги се бе обличал безупречно не толкова от суета, а защото смяташе, че така е правилно. Личният му възпитател често му повтаряше: Един аристократ винаги трябва да носи дрехите си както подобава. Ако не го прави, ще се възприеме, че така изразява презрението си към околните. Всеки имаше свое място в света, а неговото място беше сред благородниците. Някога.
Защо постоянно мислеше за това? Разбира се, би трябвало да знае, че ролята на ученик, с която се бе заел, ще го накара да си припомни ученическите години. Сега спомените се завърнаха нагледно като живи, при това много забързано, сякаш прелистваше някакво списание. Понякога се замисляше за един или друг епизод. Но най-ярка се оказа една незабравима сцена: изражението на лицето на баща му, когато Деймън му съобщи, че ще напусне университета. Никога нямаше да забрави случилото се тогава, понеже никога не бе виждал баща им толкова вбесен…
— Какво искаш да кажеш с това, че няма да се върнеш там? — Джузепе обикновено беше справедлив, но имаше буен темперамент, който сега по-големият му син беше предизвикал.
Точно в момента първородният му син притискаше леко към устните си жълта копринена кърпичка.
— Предполагах, че можеш да разбереш едно толкова просто изречение, татко. Да го повторя ли на латински?
— Деймън… — заговори сърдито Стефан, вбесен от това неуважение към баща им. Но Джузепе веднага го прекъсна:
— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че аз, граф Джузепе ди Салваторе, ще трябва да се изправя лице в лице срещу приятелите си, знаейки, че синът ми е неблагодарник и нехранимайко? Един ленивец, който с нищо няма да допринесе за възхода на Флоренция? — Прислужниците побързаха да се оттеглят в ъгъла, подплашени от гнева на Джузепе.
Деймън не трепна.
— Очевидно. Ако изобщо можеш да наречеш приятели онези, които ти се умилкват, задето им раздаваш пари.
— Проклет паразит! — викна Джузепе и скочи от стола. — Не стига ли, че посещаваш училище, където само си губиш времето и прахосваш парите ми? О, да, зная всичко за твоето комарджийство, за увлеченията ти по дуелите и по жените. Известно ми е и това, че ако не ти помагаше секретарят ти и частните учители, нито една година нямаше да можеш да завършиш успешно. Но сега вече напълно опозори името ми. И защо? Защо? — Едрата му десница сграбчи Деймън за брадичката. — За да се отдадеш само на лова със соколи?
Стефан бе длъжен да признае едно достойнство на брат си: Деймън дори не трепна. Стоеше изправен, без да помръдне, с нехайно изражение, въпреки че баща му здраво бе стиснал брадичката му. Аристократ до мозъка на костите си, от елегантно накривената настрани шапка върху черната му коса до мантията с кожа от хермелин по подгъва. Горната му устна остана леко извита в израз на пълна арогантност.