Беше прав. Не събра достатъчно смелост дори да се защити.
— Не искам да говоря повече с теб, Ривъс.
— Нито ще имаш тази възможност, докато не промениш апетита си.
Ривъс изхвръкна от стаята така разгневен, че не видя купчината мокри гоблени в коридора. Спъна се, но се изправи бързо и продължи. Докато отиваше към казармите не спираше да се ругае, че бе нарушил клетвата си никога да не спори с жена, най-малкото с упоритата си съпруга, която подбираше хубавите неща, предлагани й от брака, но не поемаше нито една отговорност.
Принцесата на Инвърнес.
Спря близо до мишената на учебната арена. Не беше честен към Меридийн. Тя беше нещо повече от една титла. За разлика от Ривъс Уилям не разбираше това. Подлостта на Кътбърт не беше насочена срещу дъщеря му, защото кралят на Хайлендс никога не бе гледал на Меридийн като на свое дете.
Все пак, въпреки егоизма на баща си, Меридийн имаше добро сърце и беше щедра към всички, с изключение на онези, които никога не бяха поглеждали отвъд разкошните й зелени очи и гарвановочерната коса. Под пласта традиции, с които тя бе израснала, лежеше една наранено и изплашено сърце, което беше страдало много.
Дори измъчена от коварството на баща й, Меридийн първо бе помислила за Гиби.
Как бе могъл да пренебрегне болката на Меридийн? Предишната вечер тя бе нарекла Елджиншър свой дом. Почувства се някак гузен, защото трябваше да превърне замъка Олдкеърн в неин затвор, докато не поискаше меча.
Дали жаждата й за отмъщение на Кътбърт щеше да вземе превес там, където любовта й към Ривъс не бе могла? Всъщност, дали го обичаше истински? Под безразличието й към шотландската политика се криеше една независима жена, която още осемгодишна бе започнала да се грижи сама за себе си в една чужда страна. Ако Ривъс успееше да я убеди да вземе меча по лични причини, а не заради традицията, резултатът щеше да бъде пак същия. Щеше да сложи короната на Хайлендс. Меридийн щеше да управлява заедно с него, смекчавайки силата му с доброта.
Намеренията му бяха изпълнени с клопки, защото тя виждаше във всяко негово действие опит за принуда. Болезнено беше това откритие, защото любовта му към Меридийн Макгиливри беше нещо повече от задължение. За него тя беше по-ценна от задълженията към народа на Хайлендс. Ако си бе позволил лукса да послуша сърцето си, щеше да се откаже от претенциите си към трона и щеше да зачете желанието й да се откаже от ролята си на принцеса на Инвърнес. И по този прост начин старейшината на клана Макдъф и неговата съпруга щяха да владеят Елджиншър. Щяха да процъфтяват, докато някой от убийците на Кътбърт не успееше да си свърши работата.
Мисълта, че може да я изгуби накара Ривъс да се стегне, а сърцето му да забие бързо. Дочу някакъв шум откъм двора. Гъсарката караше ятото си през отворената порта към вира край външната ограда. Слънцето вече беше напълно изгряло и селото гъмжеше от живот.
Почувства безразличие към простите неща и това го натъжи, защото обикновено посрещаше с голяма радост настъпването на новия ден. Но вместо да наблюдава как слънцето изгрява над кралството му, той бе прекарал ранните утринни часове в борба с пожара, който можеше да унищожи бъдещето му. Кавгата му с Меридийн беше друго обезпокоително нещо. Тя трябваше да вземе меча. Другата възможност обричаше на бърза гибел хайлендското единство.
Той побърза към казармите с наново разпален гняв. Откри Броуди да говори с Глени Форбс и дузина от неговия клан.
— Трябва да арестувате и разпитате всеки непознат. Открийте кой е запалил стаята на лейди Меридийн и ми доведете този престъпник.
На шерифа му бе достатъчен само един поглед към Ривъс, за да нареди на хората си да излязат. Щом останаха сами Броуди мълчаливо зачака.
Ходът на събитията отвращаваше Ривъс. Застана до Броуди и заби поглед в редицата легла, без всъщност да вижда мебелите.
— Ставаме жертва на търговията, която сами създадохме. Убийците и похитители могат да идват и да си отиват, както търговците и пътниците. Никога няма да намерим кой е бил този престъпник.
— Така е, едва ли ще го хванем. Сигурно вече е на половината път до замъка Килбартън.
— Проклет да е Кътбърт Макгиливри!
Броуди намести бойните си гривни.
— Тя не е ли по-близо до решението да поиска меча?
— Така си бях помислил, но Кътбърт отново я обърна срещу нас. Надявах се, че ще поиска меча, ако не по друга причина то от желание за мъст.
— Ти търсиш съпружеска вярност, млади ми приятелю.