— Стига си увъртал. Пристигнало ли е анулирането? — Самата мисъл и възможните последици, я накараха да изхвръкне от прегръдката му.
Ривъс я придърпа пак към себе си.
— Не. Никакъв отговор няма.
Странен беше отговорът му. Прекалено окончателен и прекалено уверен.
— Откъде си толкова сигурен?
— Сигурен съм, че анулирането ще пътува дълго време.
Щом трябваше да вади думите с ченгел от устата му, щеше да го прави.
— Не си изпратил писмото ми, нали?
— Изпратих го — възрази той. — По младия Леели.
Притеснението му бе така очевидно, че й се искаше да се разсмее. Но ситуацията никак не беше забавна.
— Изпратил си писмото по младия Леели, но… Какво друго?
— Но му казах първо да посети роднините си във Франция и да изчака раждането на първото дете на братовчедка си.
Истината и облекчението едновременно дойдоха при Меридийн.
— А това раждане ще се забави доста.
Той сви рамене, а изражението му стана лукаво, като на крадец.
— Около десет години, мисля. Макар че братовчедка му вече е сгодена, тя все още е дете и продължава да си живее в детската стая.
Ако го наречеше нагъл, дори приблизително нямаше да опише този месарски син, който бе спечелил и сърцето, и верността й към Хайлендс.
— Би трябвало да те намразя за измамата ти.
— Но вместо това ме обичаш. Кажи го.
— Макар да съм сигурна, че вечно ще се тормозя заради това, да, така е.
— Ти ще станеш най-добрата майка.
Деца!
— Не дължа на Макгиливри потомство.
— Макгиливри ли каза? Ами Дъгласови? Сорша е била от техния клан. Ейлис е била от клана Макдоналд. Мери — от клана Леели. Принцесите са се свързвали с много кланове. Нима ще изоставиш всичките тези хора, чиято кръв тече във вените ти, само заради едни прокълнати Макгиливри?
Доводът му беше наистина убедителен, но все още Меридийн беше резервирана.
— Ако ти родя дете, то ще бъде Макгиливри.
— Когато родиш децата ми, те ще бъдат Макдъф. И всички до едно ще бъдат хубави.
Беше толкова уверен в това, че Меридийн не се сдържа и го подразни:
— А какви имена ще им дадеш? Хейкън, например?
Ривъс бързо се усети и потърка брадата си.
— Не бях помислял за това. Хейкън… — Той опита вкуса на името. — Хейкън е някак…
— Ужасен избор на име.
— O, да — но идеята му бе допаднала и той все още я обмисляше.
— Ривъс! — предупреди го тя.
— Напълно немислимо и лишено от романтика, както би казала Елън. Какво име би избрала ти?
След като бяха отхвърлили Хейкън, тя бе готова да потърси по-подходящо име.
— Дънкан или Кенет.
От Ривъс буквално струеше любов.
— Ами нашата мъничка принцеса?
Джоана беше любимото й име, но… стоп. Едно дете би променило живота й.
— Не мисля, че бих искала веднага да имам дете.
— По този въпрос ще си кажат думата Бог и тялото ти.
— Но аз не съм сигурна, че искам да имам дете.
— Защо не? Имаме толкова много добри черти. Като оставим горещия ти нрав. С едно „агънце“ като мен за баща, сигурен съм, че доброто ще победи.
— Как успя да ме откъснеш от темата за развода?
Той я целуна по бузата.
— Може би защото разговорите ни винаги се насочват към приятни неща.
Истина беше, но искаше да сподели с него още няколко възражения, докато все още говореха откровено.
— Няма да търпя да ходиш насам-натам.
— Страх те е за безопасността ми ли?
Самодоволното му изражение я подтикна да се пошегува.
— Не. Не ми се иска да губя монети, за да те откупвам.
Ривъс кимна, погълнат от този проблем.
— Това, най-вероятно, би ни разорило.
— Имаш високо самомнение.
— И ценя бъдещето си с тебе.
Меридийн си спомни заканата му да нападне конюшните на абатството.
— Достатъчно ли ме цениш, за да докараш коня, който оставих в Скарбъроу?
— Един хайлендец да купува кон от англичанин? — Ривъс се разсмя, сякаш бе чул нещо абсурдно.
— Англичаните казват същото. По много неща приличат на теб. Обичат жените и децата си. Казват си молитвите и се качват на конете си от лявата страна, досущ като тебе.
— Те искат да завладеят Шотландия.
Меридийн му отвърна с увереност, каквато никога не бе предполагала, че може да има:
— Защото тази страна си струва.
Секунда по-късно Ривъс разбра важността на казаното от нея. Тя вече не мразеше Шотландия и измежду всички въпроси, които уредиха тази вечер, този най-много стопли сърцето му. Меридийн го обичаше. Щеше да потърси правото си и най-накрая бе обикнала родината си.
Очите му се замъглиха от сълзи и той я притисна силно към себе си. Меридийн освободи ръцете си, обхвана лицето му и го притегли към устните си. Прегръдката им разпали въглените на страстта, които бяха струпали преди няколко дни. Желанието им избухна в пламъци и Ривъс почувства, че трябва да спрат.