Тогава Ривъс я видя. От мястото си над главната врата на замъка той забеляза как Меридийн сваля наметалото си и разтърсва великолепната си черна коса. Върху нея беше закрепен венец от офика. Беше облечена в най-хубавата дреха от гардероба си. Роклята беше кървавочервена и беше обрамчена със злато, както бе описано в Завета. Същата рокля бе носила първата принцеса на Инвърнес.
Сърцето на Ривъс се качи в гърлото му. Втурна се надолу по стълбите с намерението да я спре. Къде бяха стражите? Как, по дяволите, тя бе успяла да се вмъкне в замъка Олдкеърн и да остави онази бележка в ножницата?
Пресрещна го Съмърлед. Момъкът се опита да надвика гълчавата от женски гласове:
— Къде е Броуди?
Ривъс сви рамене и се опита да си пробие път сред движещата се тълпа жени. Скоро, обаче, го бутнаха. Той се спъна и с мъка запази равновесие. Сякаш те нарочно му препречваха пътя.
По гърба на Меридийн пролази мраз. Краката й се вдървиха като пръчки. Щом започнаха да вървят, тя потърси знамето, развяващо се над бащината й палатка и се насочи в тази посока. Всяка измината крачка отнемаше по малко от смелостта й.
Цял живот се бе бояла от него, а той повече от всички искаше да я види мъртва. Ако не беше огромната й любов към Ривъс, дори задълженията й като принцеса едва ли щяха да я накарат да раздвижи вдървените си крака в посока към човека, който бе направил живота й нещастен.
Офиковите листа боцкаха главата й, а морето от войници пресече решителността. След това чу зад себе си женските гласове и този радостен звук я тласна напред. Не можеше да избегне съдбата си.
Покривалото над входа на палатката беше отметнато. Със свито сърце видя как баща й излиза навън. Една фигура, по-висока дори от онзи човек, когото бе запомнила като малко дете. Беше облечен в толедска броня, а шлема си носеше под мишница. Хайлендската корона, тежкият златен пръстен, украсен със символа на Шотландия, обрамчваше главата му. Косата му беше дълга до раменете, но възрастта бе изпепелила русия цвят.
Още няколко стъпки и тя прочете изписаната на лицето му омраза, но дори горчивината от това изражение не можеше да я разубеди. Веднъж завинаги щеше да детронира този недостоен крал, който бе властвал над нея със същата злоба и отмъстителност, с които се бе отнасял към целия народ. Те заслужаваха нещо по-добро и тя щеше да им го даде. Ривъс Макдъф. Нейният съпруг, мъдър и любящ, щеше да донесе мир и единство на Хайлендс.
Но дълбоко някъде в нея едно малко момиченце все така се свиваше и молеше баща си да не го изпраща надалеч. Меридийн се изправи гордо. Вече не беше това изплашено дете. Родителите й я бяха довели на този свят със съзнанието, че един ден този миг ще настъпи.
Едва тогава майка й излезе от палатката. Меридийн почувства нов прилив на решителност. Някога толкова красива, че бе вдъхновявала поетите, Елинър сега изглеждаше измъчена и стара. Черната й коса, както обикновено, беше прибрана под прилепнала шапчица. Същата тази шапчица, която скриваше догмите на Завета и, която покриваше символа на мощта на принцесата.
Сравнена с образите, които Меридийн си бе изградила за съименничките си, за Сорша и за Мери, тази Елинър беше един блед израз на жените от рода си. Като видя майка си в този вид, Меридийн прокле баща си и мълчаливо се закле, че нейната собствена дъщеря ще предаде на бъдещето легендата с достойнство й гордост.
Ривъс щеше да го направи възможно, защото щеше да обича и да се радва на дъщеря си така, както на Гиби. Дали я гледаше сега? Меридийн потисна порива да се обърне и огледа шумната тълпа зад гърба си.
Не можеше да си позволи да се разсейва. Имаше мисия, която трябваше да изпълни.
Днес нямаше да има война, като се изключи битката между дъщеря и баща. С тази мисъл на ум, Меридийн ускори крачка и се насочи към най-жестокия човек, когото наричаше баща.
За нейна изненада войниците, облечени в цветовете на Макгиливри, отстъпваха от пътя й, сваляха шлемовете си и сведоха глави. Погледна към баща си.
Първо изненада, а после нещо като страхопочитание премина по лицето му. Беше я създал, беше я бил и се бе опитал многократно да отнеме живота й. Какво ли можеше сега да накара очите му да я гледат сепнато, сякаш бе зърнал собствения си призрак?
Коленете му се олюляха и за миг Меридийн си помисли, че той ще коленичи пред нея. Но една друга, лична злоба изпълни очите му. Злоба, насочена изключително срещу дъщерята, която можеше да разруши обсебилата го жажда за смърт. Меридийн усети, че този отминал миг на слабост беше Не заради нея, а заради легендата за принцесата. Заради задължението, което тя трябваше да изпълни. Не заради жената, която някога е била само едно малко дете, изцяло под неговия контрол.