— Лейди Меридийн, позволи ми да ти представя моя стюард, Сим Грант.
С голямо достойнство той й се поклони ниско до кръста.
— Предавам ви сметките на господаря, милейди, и кесията на баща си. — Той й подаде кесия, направена от кожа на язовец. По нея нямаше златни пискюли или украшения. Баща му беше обикновен човек.
Тъй като тя не взе скъпоценния дар, Сим стана настойчив.
— Ако откриете в сметките ми нечестна облага, можете да задържите кесията на баща ми. — Той извърна очи, задавен от напиращите емоции.
Това беше неговата най-ценна вещ и сега я предаваше на тази красива непозната.
— Но защо?
— За да раздавате справедливост, както подобава на една принцеса.
Принцесата. Сигурна бе, че Ривъс Макдъф и снажният шериф раздаваха справедливост сред хората си. Освен ако Сим не говореше за някоя от догмите, записани в Завета. Ривъс ги знаеше всичките. Не можеше да вини стюарда, докато не прочетеше Завета. Не искаше да става част от традиционните ритуали, а освен това какво я интересуваше, ако Сим Грант бе мамил Ривъс Макдъф? Би се радвала дори, ако той го бе разорил.
Тя взе кесията и мушна в нея дървената чаша. После подаде на Сим цветята.
— Сигурна съм, че си водил честно службата си. Моля те, постави цветята във вода.
Дойде ред на готвачите.
— Сайбил и Коунал Монфише.
Двамата бяха различни като деня и нощта. Сайбил беше два пъти по-едра от съпруга си и толкова руса, че чак жълтееше.
— Монфише ли? — рече Меридийн, заинтригувана от името.
Коунал, слабо телосложение, бе подстригал черната си коса необичайно късо, а брадата му стърчеше, гъста като овче руно.
— Да, милейди. Ние сме от изток.
— От Неърн — вметна Сайбил.
— Дойдохме тук, когато града ни бе опожарен през есента на трийсет и седма година.
Жена му се сгуши в шала си.
— Беше през октомври.
— Дрънкаш глупости.
— Само защото ти не мислиш какво говориш.
Явно кавгите идваха лесно при тях. Меридийн познаваше добре този тип приятелство. Тя и Джоана Бенисън бяха прекарали часове наред в размяна на остроти и години в учене на изкуството да прощаваш. Джоана, нейната приятелка, сега бе съпруга на Дръмънд Маккуин, звярът, разкрил на Ривъс Макдъф местонахождението на Меридийн.
Меридийн погледна изпитателно съпруга си.
— Изненадана съм, че Брус може да влиза във владенията ти и да ги опустошава.
Очите му се присвиха, сякаш се чудеше как да й отговори. След известно време додаде:
— По онова време аз не се подчинявах на Робърт Брус.
Меридийн насмалко от изненада не изпусна кесията на стюарда.
— Значи си бил старейшина бунтовник?
— Да. Поисках нещо от Брус. Той ми отказа и ми заповяда да сторя онова, което не можех. Когато аз възразих той подложи земите ми на огън и сеч. Двамата заедно с баща ти превзеха Неърн.
Това я учуди, понеже баща й рядко се съюзяваше с шотландците от юга. По това време, когато тя бе отишла в Англия Робърт Първи беше крал на всички шотландци.
— Какво поиска от Брус?
Ривъс преметна наметалото си през рамо и придърпа нагоре колана, на който, висеше меча му.
— Тъй като той е наш монарх, а теб не можах да те открия никъде, аз му поисках меча на Чаплинг. Той… в пристъп на гняв ми отказа.
Меридийн се напрегна. Подозренията й се потвърждаваха. Ривъс искаше не нея. Той искаше меча и вече се бе опитвал да го вземе. Дали преди това си бе направил труда да я потърси? О, по дяволите, мислено изруга тя.
— А какво поиска Брус от теб?
Като се ухили, Ривъс погледна към шерифа Броуди.
— Той ми заповяда да се подчиня на баща ти.
Сред стражите се чу сърдито сумтене.
Но Меридийн набра смелост от наученото. Ако Робърт Брус бе против Ривъс да вземе меча на Чаплинг, значи със сигурност щеше да й помогне да избяга от Шотландия.
— Брус все още размишлява върху тази шега — намеси се един от стражите. — Кътбърт ще види едно превито коляно. — Той посочи към собственото си коляно. — Собственоръчно ще му разбия главата в него.
Последваха толкова силни одобрителни дюдюкания, че се наложи Ривъс да вдигне ръка, за да ги спре. Мъжът спря погледа си върху Меридийн.
Непознатият младеж се държеше с онази гордост, присъща само на хайлендците. Наперената му стойка и неговата самоувереност й напомниха за по-големите й братя. Но този човек бе говорил с пренебрежение за баща й. Не можеше да се съгласи с него.
— Кой сте вие? — попита го тя, като забеляза, че на китките му няма нищо, докато всички останали мъже носеха златни бойни гривни.