— Искаш ли ейл или билково вино? — попита я той. — Сайбил Монфише е известна с напитката, която вари от билки и плодове.
Трябваше ли да му откаже? Видът на толкова много хайлендско оръжие, накачено покрай нея, трябваше да я изплаши. Въздействието му, обаче беше точно противното. За първи път, откакто бе напуснала Англия, Меридийн се чувстваше в безопасност и това ужасно туптене в гърдите й бе изчезнало.
Тъй като знаеше, че скоро ще се върне в Скарбъроу, тя предпочете да избере за известно време компанията на Ривъс.
— Предпочитам ечемичена отвара, но, ако нямате, ще опитам виното.
— Кажи на Монфише да има винаги готова ечемичена отвара за милейди.
— Да, сър — рече Сим. — Веднага ще изпратя момчето от кухнята до хамбара.
Ривъс кимна на слугата, който се завъртя рязко и си тръгна с отекващи по каменния под стъпки.
— Кажи ми какво стана после между теб и Робърт Брус.
— Сключихме мир. Той гори от нетърпение да се запознае с теб.
Нима коронованият крал на Шотландия щеше да опрости подлостта на Ривъс? Вероятно, тъй като бяха съюзници. Тази новина й донесе известно разочарование, но Меридийн имаше и други възможности.
— Тогава трябва да поканиш краля си.
— Вече е сторено. Ще дойде за Еньовден.
Меридийн се зарадва. Ако Робърт Брус се надяваше на среща с Меридийн Макгиливри, чакаше го разочарование. През юни тя вече щеше да се разхожда сред високата до колене английска детелина.
— Чудесно — рече тя, понеже не можа да измисли нищо друго.
— Знам какво си мислиш, Меридийн. Отговорът е: да, той се радва, че изгубеното агне се връща при стадото си.
Желанието да го поправи отстъпи на идеята за насладата от бъдещата победа.
— Прекрасно.
Ривъс се пресегна и свали една кутия, сложена на висок рафт. От кутията извади колана на господарката на замъка — същият колан, на който тя можеше да закачи ключовете от стаите в замъка.
— Това е за теб.
Фино изработени верижки от злато и сребро се преплитаха и оформяха символа на женската власт. Дори колана на майка й не бе толкова хубав.
— Няма да го нося.
— Напротив, ще го носиш.
Ако Ривъс заподозреше, че се готви да избяга, можеше да й попречи. Затова тя се подчини. Взе колана и го сложи около кръста си.
— Прилича на колан на целомъдрието.
— Какво знаеш за коланите на целомъдрието?
Преди две години в манастира бе пристигнало едно момиче от Кент, което носеше това ужасно устройство. Ключът бе изпратен по отделен пратеник. Меридийн успя да вземе ключа и заедно с другите момичета пробваха колана за развлечение. По-късно сестра Маргарет бе наредила на ковача да изкове от колана пиростия.
— Знам достатъчно.
Той отиде до игралната маса, поставена близо до огнището, взе чифт зарове и ги разлюля в шепа.
— Да ти поръчам ли един колан?
— Опитай и ще го захвърля по похотливото ти лице.
Той цъкна укорително и търкулна заровете обратно върху масата.
— Рядко съм похотлив.
— Често ли каниш истински мъже?
— Напоследък не. Изглежда, че съм обречен да живея в компанията на страхливци и похитители.
Той отиде до масата и се върна с нанизаните на пръстен ключове от замъка.
— Ако подсладиш малко езика си, ще живееш много по-добре тук.
— Да не би ти, синът на месаря, да ми заповядваш?
— Не. — Той закачи тежкия обръч на колана й. — Само те съветвам като твой съпруг.
С добавянето на тежките ключове, колана се смъкна надолу върху хълбоците й.
— Никога няма да се покоря.
Ривъс кимна и се приближи към нея, за да намести колана й.
— Само защото баща ми беше месар?
Тя отстъпи извън обсега на ръцете му.
— Не за това, а защото синът му е едно зло чудовище.
Той сложи ръка на гърдите си и примигна с престорена невинност.
— Но аз всъщност съм кротък като агънце.
Тя се изсмя. И преди бе казал тази глупост.
— Ако си толкова нежен, защо ме отвлече, вместо да ме съблазниш с нежните си молби?
Той закрачи напред-назад с ръце зад гърба и Бог знае каква пакост в ума. Никога ли не се гневеше? Господи, ако това бе истинската му същност скоро щеше да си отиде в Англия.
Сигурно щяха да последват още словесни трикове, така че Меридийн предпочете да поеме инициативата.
— Предполагам, че би предпочел да падна в ръцете ти и да те залея с любовта си.
Сякаш, че я предизвикваше. Той разтвори широко ръце. Тази поза щеше да изглежда глупаво при всеки друг, по-дребен мъж, но Ривъс Макдъф беше прекалено добре скроен и го знаеше. Противно на волята си, тя установи, че му се възхищава, че харесва стегнатия му кръст и силните крака, широките му рамене и привлекателната му външност.