Привлекателен. Интересът й изчезна и тя съжали за изречените мислено дръзки думи.
Меридийн не помръдна и Ривъс повдигна презрително вежди.
— Така си и мислех. Ти си прекалено страхлива. Съмнявам се дали някога през главата ти е минавала поне една мисъл за страст — като размаха показалец към нея, той добави мъдро: — Англичаните са унищожили романтиката в теб.
— Как смееш да твърдиш, че си разбрал мислите ми? — та той не я познаваше ни най-малко. — Какво изобщо би могъл да знае един хайлендец за копнежите на женското сърце?
Потънал в размисли, той се приближи до нея и спря на една ръка разстояние.
— Всеки уважаващ себе си шотландец ще ти каже, че твоята кожа е толкова гладка, та чак кара човек да те помоли да се докосне до ръката ти. Усмивката ти е богатство, което съперничи на планина от злато.
Сладкодумието му я поласка. Ривъс взе ръката й и я поднесе към носа си.
— Само дето миришеш на кон и кожа — добави той. Меридийн замръзна по средата между обидата и смеха. Той й намигна и последния победи. Със смях тя отиде до масата и изми ръцете си в легена. Сапунът беше ароматизиран с изтравниче. В ума й проблесна един спомен.
Много, много отдавна тя бе тичала из поле от изтравниче, така високо, че не можеше да вижда над растенията. На колко ли години е била тогава? Сигурно на три или четири, защото на шест бе започнала да расте бързо като лиственица на слънце.
— Какво те кара да се усмихваш? — попита Ривъс, като й подаде кърпата.
Една щастлива мисъл, което беше странно, защото рядко си спомняше с любов за детството си. Не трябваше да го прави често, нито да споделя мислите си с него.
Потърси някакъв подходящ отговор и го намери в завръщането на Сим.
— Усмихнах се при мисълта, че ще вкуся напитката на мисис Монфише. Трябва да я пробвам, докато се къпя.
Изражението му й подсказа, че не е успяла да го заблуди, но той прояви достатъчно добро възпитание и остави темата да отмине.
— Оттук, моля — рече той, като й подаде чаша вино. Поведе я през тесен, но добре осветен коридор към една обкована с желязо врата. В дървото бе дълбоко издълбан петолистник.
Меридийн не можа да сдържи саркастичната си забележка.
— Странно колко ти харесва това цвете.
Той повдигна едната си вежда, но изражението му излъчваше по-скоро търпимост, отколкото презрение.
— Не само цветето, Меридийн. Имаш клетвата ми над това цвете.
— Можеш да вземеш клетвата си и да я втъчеш в дрехите си, ако питаш мен.
Той вдигна резето и отвори вратата, без ни най-малко да се подразни от гневните й думи.
— Твоите покои.
Меридийн моментално бе поразена от красотата на стаята и не забеляза трите слугини, които стояха до стената. Явно това беше малката постройка между кулите, същата с офиките пред нея. Беше я харесала как изглежда откъм двора.
Построена наскоро, постройката беше изпълнена със слънчева светлина, навлизаща през скъпите стъклени прозорци. Покрай тях беше постлан красив килим. Върху килима имаше кошници с прежда и скъпоценни сребърни нишки. Станът й щеше да подхожда съвършено на това слънчево място.
Вдясно стоеше огромно легло с балдахин, който се издигаше до тавана. Завесите бяха направени от тъмнозелено кадифе и бяха привързани със златни ширити. Дюшекът бе застлан с подходяща покривка, избродирана със златни петолистници в средата. Два каменни мангала, големи като бъчви за събиране на дъждовна вода, излъчваха приканваща топлина из уютната стая.
Стаята буквално излъчваше притегателна сила. Неспособна да й се противопостави Меридийн пристъпи навътре. Нямаше никакви тръстикови рогозки, които да загрозяват обстановката. Вместо това покрития с каменни плочи под бе застлан с малки вълнени гоблени.
Зад една странична врата се намираше малък килер, криещ набор от различни вина, буре с ейл и кани, достатъчни за малък банкет. Майка й бе забавлявала баща й в стая, която изглеждаше и миришеше съвсем по същия начин. Завивките на майчиното й легло бяха сини, но направени по подобен начин.
Но откъде Ривъс го бе узнал?
От книгата. Проклетият Завет на принцесата. Ривъс не само бе прочел книгата, но и бе обзавел стаята според описанията на предшественичките й.
Меридийн не бе чела описанията. Защо майка й не й бе дала книгата? Подобно на повечето деца, Меридийн бе ограничавана в детската стая, освен при специални случаи. По онова време разговорите се съсредоточаваха около отношенията между клановете или застрашаващото ги английско нашествие. В началото беше прекалено малка, за да разбере и тъкмо когато бе започнала да проумява за какво говорят, тя бе хвърлена в ръцете на врага и забравена в Англия.