Ривъс с готовност прие предизвикателството.
— Моите благодарности.
— Ще ми бъде забавно, Ривъс, да те гледам как ухажваш момиче, което не го желае.
— Ще го пожелае.
Някой задумка по вратата.
— Ривъс Макдъф!
Гласът на Меридийн. Вълнението отново повдигна духа му.
— Не ти ли казах, Броуди? Вече е тръгнала да ме търси.
— Така е, каза ми. Но ми се струва, че е ядосана.
Вратата се разтвори широко. На прага застана разгневената Меридийн. Косата й беше все още мокра от банята и висеше до кръста й. Беше облякла дрехите на Сирина.
Само преди час тя се бе разтопила в обятията на Ривъс и го бе целувала със страстта на жена, готова да се влюби всеки миг.
Сега гледаше свирепо към шерифа.
— Трябва да говоря насаме с Ривъс. Незабавно.
Ривъс се изправи.
— Броуди, виж какво забавя Мънроу и каруцата с багажа.
Тя се втурна в стаята, без да обърне внимание на шерифа, който излезе покрай нея.
— Защо си облякла дрехите на Сирина? — попита Ривъс.
Ако гневът беше мантия, то тя бе облякла тази дреха от главата до петите.
— Тя занесе дрехите ми в пералнята. Ти ли й заповяда да вземе дрехите ми?
— Не. Дори през ум не ми е минавало.
Тя сложи ръце на хълбоците си и започна да крачи напред-назад по покрития с килим под.
— Сигурно си бил зает с четенето на записките ми и с разпространяването наляво-надясно на разни истории. Как си посмял да кажеш на Елън, че баба ми се е къпала заедно с дядо ми?
Тя говореше за една от любимите извадки на Ривъс от Завета. Тази история той бе разказвал на всеки, по-желал да го изслуша.
— Ти не ми каза да не чета книгата. Каза ми да я пазя от вражи ръце.
Тя спря рязко, завъртя се и насочи показалец право към гърдите му.
— Ти си този враг! Ти си казал на тези хора, че ще ме намериш.
Краката й бяха боси, а пръстите им — възхитителни.
— Аз наистина те открих.
— Повтарял си им го повече от десет години!
Като се надяваше да потуши пожара, той й отправи крива усмивка.
— Аз съм вярно агънце.
Тя стисна зъби и се приближи до него. Ароматната миризма на изтравниче изпълни носа й.
— Чуй това, Ривъс Макдъф. Щях да те пронижа с кинжала си, ако Елън не го бе занесла на ножаря.
Напрежението между тях се сгъсти като овесената каша на Монфише.
— Значи, била си обезоръжена, за мой късмет.
— Не се подигравай с мен — процеди тя през стиснати зъби.
Той протегна ръце с дланите нагоре в знак, че се предава.
— Моите извинения, Меридийн, за всичко лошо, което съм ти сторил, каквото и да е то.
— Сега ме моли за прошка — рече тя към тавана. — Ти си накарал тези хора да казват молитви за мен всяка събота. А те дори не ме познават!
Ривъс реши, че е най-добре да й каже всичко.
— Освен това те почитат два пъти — през Новогодишните празници и за да отбележат твоя рожден ден. Записан е в Завета.
Меридийн се подпря на масата и се наклони към него. В очите й тлееше пренебрежение, а сладкият й дъх галеше лицето му.
— Имаш извратен ум.
Жълтият сукман на Сирина на Меридийн и беше прекалено стегнат. Тъканта се изпъваше над гърдите й, които се надигаха и спускаха под напора на гнева й. Прииска му се да го прогони с целувка.
Тя се отдръпна назад като опарена.
— Гледаш ме похотливо. Спри веднага!
Той се замисли над неубедителния й отказ и прекалено късно видя как тя поглежда към ножа, оставен върху подноса с храната. В миг тя сграбчи заобленото острие.
Меридийн не беше като другите жени. Разчиташе само на себе си и освен това бе страдала от несправедливо отношение. Беше грешка да я ласкае. Измамата водеше към по-лоши грешки. Ривъс мъдро отстъпи.
— Имаш нож в ръката си, Меридийн. Моля те, остави го.
Тя пренебрегна любезната му подкана и отново закрачи из стаята.
— Как си могъл година след година да даваш на тези хора фалшива надежда?
Полите й бяха прекалено къси, а глезените й — твърде разсейващи. Дали беше гола под взетите назаем дрехи?
— Иначе по-добре да бях мъртъв.
Ривъс се опита да остави настрана неприличните си мисли, но не можа, поради простата причина, че тя беше тук, най-сетне до него. Освен това я желаеше с такъв силен копнеж, който прогаряше корема и слабините му.
— Как си могъл? — Кокалчетата й бяха побелели от силата, с която стискаше ножа.
Той пое дълбока, успокояваща глътка въздух.
— На тях им трябва надежда, Меридийн.
Раменете й хлътнаха. Тя отиде до камината и се загледа в пламъците.
— Колко мило от твоя страна.
Ривъс не бе възнамерявал да го каже по този начин, но в себе си винаги бе вярвал, че един ден ще я намери. Макар и толкова покварен, Едуард I не бе бесил дъщерите на враговете си. Вместо това той ги бе давал в ръцете на църквата.