Като наблюдаваше сега Меридийн, облечена в тази прекалено тясна дреха, с коса разперена като черно одеяло, той отново откри отново откри в нея малкото дете. Това е само привидно, възрази мъжкото му сърце, защото тя беше жена до дъното на душата си.
— Няма да остана. — Тя размаха ножа срещу него. — По-добре да стана монахиня.
Не, нямаше, но беше прекалено разгневена, за да обсъжда аргументите си с него.
— Това е драстичен ход.
Тя разпери ръце и изпусна ножа, който прелетя през стаята. От косата й се разпиля дъжд от водни капки, които попаднаха в огнището и засъскаха.
— Драстичен ли? А отвличането ми не е ли? За Бога, Ривъс, ще отида при крал Едуард.
Ако Едуард II узнаеше, че Ривъс я бе отвел против волята й, той щеше да се възползва от факта, за да продължи бащината си война против Шотландия. Сам Ривъс не би имал шансове да победи. Обединените армии на Ривъс и Робърт Брус бяха прекалено голям залък за англичаните, но Брус нямаше да обедини силите си с него, докато Ривъс не вземеше меча на Чаплинг. Кътбърт Макгиливри нямаше да го отстъпи. Само Меридийн можеше да вземе меча от него.
— Не мога да ти позволя да намесваш крал Едуард в нашия брак.
— Странна е представата ти за брака. Та аз съм твоя затворница.
— Само ако ме накараш да играя ролята на тиранин. Хайде, Меридийн, нека не водим битка още от днес. Семейство Монфише са ни приготвили фазан и ечемичени кейкове. Не можеш да отречеш, че това е любимата ти храна.
— Ана ти е казала. Какво друго ти наговори тази глупава клюкарка?
Беше му дала възможност да разведри атмосферата. Ривъс се хвана за нея като удавник за сламка.
— Разказа ми също за онази случка, когато си носила колана на целомъдрието.
По бузите й изби червенина.
— По онова време тя не беше в манастира.
— Не, но се боя, че историята е била доукрасена при преразказите. Не мога да си представя как си отишла в ковачницата и си накарала да изковат от доброто кентско желязо черпак.
Меридийн се усмихна.
— Изковаха не черпак, а пиростия.
— Монфише веднъж ми каза, че не би могъл да сложи на Сайбил колан на целомъдрието, защото ще трябва да прекопаят половин Англия, за да съберат достатъчно желязо.
— Съмнявам се дали й харесва, че е толкова едра.
Ривъс се развесели, защото ядът й бе попреминал. Отвлечена от предишните си мисли, Меридийн попита:
— Къде е Заветът?
Той погледна покрай нея към високата масичка в ъгъла. Над древната книга гореше светилник.
— Мислех, че не искаш да имаш нищо общо с легендата.
Тя последва мисълта му.
— Все още е вярно.
Младата жена реши да превърне лъжата си в твърдение, затова прекоси стаята и докосна книгата.
— Но книгата е моя собственост — добави тя.
— Тя принадлежи на принцесата. Ти ли си принцесата?
Тя го погледна. Очите й изглеждаха особено наситено зелени на светлината на лампата.
— Принцесата я няма вече.
— Тогава повторното запознаване със съдържанието на книгата не би трябвало да представлява интерес за теб — Ривъс подозираше, че е точно обратното. Книгата я интересуваше, при това много. — Вътре има само наставления и догми за запазването на хайлендското единство — небрежно добави той.
Чувствайки се онеправдана и напълно в правото си, тя вирна гордо брадичка.
— Написана е от майка ми и нейните предшественички. По право всички техни слова са мои.
В интерес на истината майка й не бе добавила ред към наследството на принцесите. Нито пък всички жени се занимаваха с бродерия. Ако всички бяха писали в книгата, нямаше том, който би побрал толкова думи.
Ривъс се бе смял и плакал, докато бе чел хрониките на много от онези смели и забавни жени. Дори пет живота да бе живял и във всеки да бе имал по пет жени, не би могъл да научи повече за тайните на женския ум и за копнежите на техните сърца, отколкото бяха скрити в този том. Нямаше да отстъпи тяхното скъпоценно наследство, най-малкото на някой, който поставяше под съмнение тяхната чест.
Помъчи се да налучка правилния тон.
— Думите им принадлежат на всички хора от Хайлендс.
Меридийн се опита да скрие чувствата си, но ръката й се разтрепери, докато пръста й следваше символите, изписани върху подвързията. Повдигна с показалец предната корица. Очите й светеха от любопитство, а от устните й се откъсна въздишка, която, беше от задоволен копнеж. Можеше ли да използва книгата в свой интерес? Не знаеше.
През прозореца долетя шум откъм двора на замъка Каруцата с багажа бе пристигнала. Меридийн бе потънала в четене. Ривъс се насочи към вратата.
— Извини ме за малко, но трябва да поговоря с младия Мънроу.