Думата, както и човекът, ужасяваха Меридийн. За разлика от първата Меридийн тя нямаше желание да управлява. От нея се очакваше твърде много. В сърцето й нямаше любов към Шотландия. Жестокостта на баща й и безразличието на майка й бяха унищожили още преди години любовта към родината. Чувстваше се изхабена, сама, плуваща свободно сред морето от непознати хора, само с една мастилница и един стан, които можеше да нарече свои.
Тя развърза гранчето скъпоценна светлолилава коприна. Не можеше да престане да мисли за думите на другата Меридийн — онази смела жена, която бе променила хода на шотландската история.
„За да отучиш един мъж от войнствените му навици, трябва да ходиш при него гола в банята. Но не често, освен ако не искаш да бъдеш възнаградена със син за усилията си. Ако някога се роди момче със зелени очи и черна коса, то трябва да бъде наречено принц на Инвърнес.“
Меридийн си помисли за майка си и за здравите синове, които тя бе родила. И Уилям, и Робърт бяха руси и напомняха баща им. Със скромния си опит не можеше да си представи как родителите й влизат голи в топлата, ароматизирана вода. Един поглед към ваната в съседната стая я накара да се чуди дали Ривъс не очакваше от нея да влезе заедно с него в банята. Спомни си как се бяха целунали. Преди и сега, както и тогава, в гърдите й се разляла нежелана топлина.
Той бе поискал целувката като благодарност за луксозното жилище, което й бе приготвил. И понеже си беше наивна, тя му бе отстъпила. Той бе уловил искрата на благодарността й и я бе раздухал в огън на желанието.
Та той имаше двайсет държанки.
Не се учудваше. Трябваха му за удоволствия и компания. А тя му беше нужна за церемонията.
Настроението й спадна, защото срещу чувствения му опит нямаше друго оръжие, освен гнева си.
— Меридийн?
Гласът му я накара да подскочи. Сякаш го бе призовала с мислите си. Погледна бързо към вратата, за да се увери, че е заключена.
Като че прочел мислите й, той подвикна:
— Меридийн, отвори, иначе ще използвам ключа си.
Тя отстъпи, отиде до вратата и му отвори.
Ривъс все още в тъмно виолетовата дреха, с която бе облечен на вечерята, застана усмихнат пред нея. На рамото му беше забодена гравирана сребърна брошка, носеща лъва — символ на Макдъф. Нито един кичур от косата му не изглеждаше не на мястото си. Изглеждаше напълно спокоен.
Погледът й се насочи към ръцете му. Празни. Не беше донесъл Завета. Мразеше се загдето още искаше да чете от книгата.
— Мога ли да вляза?
Може и да имаше ключ за тази врата, но тя пък имаше способи да го откаже от намеренията му.
— Слугините си тръгнаха. Би било неприлично.
— Може би не, според английското приличие. — Той влезе вътре, сякаш владееше всичките британски острови. — В Шотландия почитаме жените си с присъствието си още преди брака.
Звучеше така уверен, че тя не се сдържа и бодна гордостта му.
— Нима някои от вас вече се женят? — изчурулика тя. — Колко модерни сте станали!
Негодникът само се разсмя.
— О, Меридийн, ти си възхитителна! Толкова си кисела след тази чудесна вечеря. Страх ме е да си помисля какво ли щеше да е настроението ти, ако храната не беше по вкуса ти.
Не би трябвало Ривъс да се държи толкова приятелски, особено след като я бе отвлякъл и я бе заплашил с бой.
— Бих могла да напълня стомаха си само с нарове и пак да те мразя единствено заради самия ти вид.
— Тогава вероятно живота ти щеше да протече като на Айсъбел.
— Айсъбел ли?
— Да. Внучката на Меридийн и трета по ред принцеса. Бедното момиче само предизвикало нещастията си.
Меридийн бе прочела само няколко страници от книгата. Вещите й бяха пристигнали малко след като Ривъс бе излязъл от стаята. Не знаеше нищо за тази Айсъбел. Дали записките на тази жена щяха да се окажат така смущаващи, както тези на баба й?
Да вървят по дяволите книгата и древните истории. Ривъс можеше да ги отнесе със себе си в гроба. В петък Меридийн щеше да се срещне със свещеника. Гневните им спорове я изтощаваха. Трябваше да пази силите си.
— Какво искаш? — попита го тя. Той се разходи из стаята, докосна сандъка с дрехите, след това перата и мастилницата, поставени върху масата. Спря до стана, който беше голям, дори от гледна точка на тъкач, но пред него дървената рама изглеждаше малка.
Небрежната му поза не отговаряше на решителността в очите му.
— Какво искам ли? Желанията ми са прости. Искам принцесата до себе си, зад гърба си верни съюзници и дълбока кесия.