— Откажи се, тогава — рече тя. — Защото вече имаш две от трите — приятели и пари. Достатъчни са дори за добри времена.
— Ще ги имам всичките. — Той прекара пръсти по все още незапълнените нишки на гоблена, сякаш свиреше на арфа. — Картината е хубава.
Беше свалил бойните гривни от китките си и ръцете му се движеха с неочаквана грация. Наблюдението я изненада и сепна. Фактът, че харесваше макар и само една черта на похитителя си бе повод за тревога.
— Особено добре си показала изтравничето — добави той.
— За Джоана е… — неволната грешка на езика я сепна и Меридийн побърза да се поправи. — Искам да кажа, че гобленът е за Клеър Маккуин.
— Жената на Дръмънд… — като се наведе по-близо, Ривъс се взря в подробностите на гоблена, който изобразяваше открито поле през лятото. Из полето лудуваха зайци и катерици. А небето бе увенчано с пеперуди и ослепително слънце. — Не трябва да виниш нито нея, нито съпруга й.
Меридийн бе израсла в манастира заедно с близначките Клеър и Джоана. С абсолютна сигурност тя отвърна:
— За това наистина не мога да виня Клеър Маккуин.
Клеър беше мъртва. Джоана бе заела мястото й.
— Добре. Очаквам ги да ни посетят, след като се роди бебето.
Сестра Маргарет бе отишла да помогне на Джоана за раждането, като бе оставила манастира беззащитен.
— Ана ти е казала, че сестра Маргарет ще вземе стражите със себе си.
Той седна на тапицираната табуретка, като протегна крака и ги кръстоса при глезените.
— Възглавничката още пази топлината ти.
Интимните му думи я смутиха, но удобното място за почивка беше всичката топлина, която той щеше да получи от нея.
— Успя да ме отвлечеш, само защото стражите ги нямаше.
— Стражи ли?
— Да, войниците на херцога на Къмбърленд. Не че имахме нужда от защита, преди да почерниш Скарбъроу със злото си присъствие. Ако бе дошъл, когато рицарите бяха там, щеше да ти се наложи да отстъпиш.
Той й хвърли ироничен поглед.
— Присъствието или отсъствието на няколко въоръжени англичани малко можеше да промени плановете ми. Макар че сблъсъкът можеше да се окаже забавен.
Беше сигурна в едно нещо. На Ривъс Макдъф не му липсваше увереност.
— Кога Дръмънд ти каза къде съм?
— Преди да те взема бях на събранието на първия ни парламент. Това беше в Сейнт Ендрюс.
Тя прочете мисълта му между неясните думи. Той не бе пътувал специално заради нея. Това обезпокои Меридийн също толкова, колкото и приветливото му настроение.
— Така че просто продължи пътуването си, до Англия, за да ме вземеш?
Ривъс сви рамене.
— Ходя там от време на време. Винаги се намират испански портокали. Обичам пресните плодове.
Портокали. Отбягваше въпросите й така, както воина избягва противниковите удари. След всеки разменен удар тя се разочароваше все повече.
— Защо дойде в стаята ми през нощта?
Той измъкна от кесията си броеница.
— За да те отведа до параклиса.
Облекчението приповдигна настроението й.
— Църква!
Победният блясък в очите му предвещаваше неприятности. Преди да е успял да стори още някоя злина в живота й, тя грабна кесията и наметката си и тръгна към вратата.
Двора на замъка беше осветен от пламтящи борови факли. Лютивата миризма събуди стари спомени у Меридийн, но в момента осъзнаваше прекалено силно присъствието на мъжа до себе си, за да се рови в миналото.
Той взе ръката й и я поведе надолу по стълбите. Като пое дълбоко въздух, Ривъс възкликна:
— Мирише на новогодишен огън.
Не искаше да разговаря с него, особено когато той така бързо схващаше мислите й. Не желаеше обща баня, нито синове. Не искаше великолепна сватбена церемония, на каквато се бяха наслаждавали нейните предшественички. Спокойствието й се криеше сред стените на манастира Скарбъроу.
— Сигурно си прекарвала празника по по-специален начин — сърдечно додаде той, — тъй като си родена по Нова година.
Вероятно бе взел информация от книгата и после я бе разпространил като евтина клюка. Меридийн не му бе казвала кога е родена. Не й дойде на ум нито един хаплив отговор, така че замълча. Надяваше се, мълчанието й да го влуди.
Ривъс махна на Съмърлед Маккуин, който стоеше заедно със Сирина извън осветения кръг, образуван от поставената на стената факла.
— Ще дойдете ли с нас в параклиса? — подвикна им Ривъс.
— Вече се помолихме.
— После ще се молим.
Изказани заедно, противоречивите им отговори накараха Сирина да ахне, а Съмърлед да изпъшка.
— Вярно бе — побърза да добави Съмърлед. — Аз вече бях в параклиса. Сирина дойде само да ми разкаже за красивата стая на лейди Меридийн.