Ако Сирина Кемърън бе станала прислужница доброволно, тогава значи клана Кемърън също почиташе легендата за принцесата. Но те живееха в средата на Шотландия и по традиция оставяха хайлендците да водят на спокойствие дребните си войни. Нима Ривъс наистина бе прострял мечтата си за мир до едно графство, толкова далеч на юг?
— Зле ли се държа? — попита повторно Ривъс. — Кажи ми и ще я вразумя, а освен това ще пиша на майка й.
— Не, Сирина е готова да изпълни всяка моя дума. Баща й заклел ли ти се е във вярност?
— Само в името на обединението на Шотландия срещу Англия или всяка друга нация, която би заплашила суверенитета ни. Това е друг тип съюз. Старейшините вече редовно разменят писма. Надявам се скоро да създадем система за разнасяне на съобщения между всички хора от всички градове.
— Но съюзът ти се опира на взаимната защита.
С многообещаващ глас той отвърна:
— Ще се обединим срещу всеки общ враг.
Той наистина властваше над Хайлендс и дори нещо повече. Обсега на мощта му се разкриваше пред нея след всеки техен разговор.
Стигнаха до параклиса и Меридийн повтори мислено желанието си свещеника скоро да се върне. Когато влезе вътре, придружена от Ривъс, я чакаше разочарование, защото църквата беше пуста.
— Помниш ли това място? — прошепна той.
От двете страни на пътеката бяха разположени еднакви дървени пейки. Олтарът и древната му украса блестяха в светлината на факлите. Пред същия този олтар тя и Ривъс бяха разменили думите на брачната клетва. Свещеникът се бе поколебал да ги венчае толкова млади, особено имайки предвид, че Меридийн бе толкова болна, че не можеше да стои права. Но волята на крал Едуард бе надделяла. С ръка около кръста й Ривъс й бе помогнал да коленичи, беше я изправил на крака и през цялата церемония й бе отправял окуражителни усмивки.
Дали свещеникът отново щеше да застане на нейна страна? Обхваната от несигурност, тя измъкна броеницата си от кесията.
— Почакай — рече Ривъс. От една ниша в стената, близо до кутията за подаяния за бедните, той измъкна малка кесийка. — Вземи.
Кесията беше избродирана от Ейлис, бабата на Меридийн. Вътре имаше древна броеница. Меридийн я помнеше добре, защото бе молила майка си да й позволи да се моли с нея. Сега не можеше да се застави да я докосне, поне не в Божия храм и не с измама в сърцето си.
— Задръж я, Ривъс — каза тя. — Истина ти казвам, направо се задушавам от всичките тези церемонии.
Очите му се изпълниха с тъга.
— Ще бъде тук, когато промениш решението си. — Той остави кесията на мястото й.
Меридийн потопи пръсти в светената вода, прекръсти се и се поклони. Ривъс направи същото и двамата тръгнаха напред по пътеката.
— Свещеникът още ли е същият? — попита тя.
— Не. Отец Кларънс бе призован в Рим.
Той й помогна да коленичи, след това се отдаде на молитвите си. Меридийн не можа да се сдържи и погледна към него. Със сведена глава и сплетени пръсти, той приличаше на архангел. Русата му коса, влажна от вечерния въздух, имаше вид на ореол около главата му. Вероятно той почувства погледа й, защото се извърна леко към нея и й се усмихна.
Когато очите му се отвориха, тя почувства как я облива възхищението му и сърцето й трепна в отговор. Броеницата й се изплъзна от ръката и падна с гръмовен шум върху каменния под. Двамата посегнаха към нея едновременно и раменете им се докоснаха. Ривъс взе броеницата, вдигна я и остави мънистата да се изнижат в едната му длан. Наведе се по-близо до нея, докато челата им не се докоснаха. Очите му се затвориха, той наклони глава напред и я целуна.
Устните му бяха меки и еластични както преди, но в целувката му се криеше цяло богатство от усещания, които се простираха отвъд разтуптяните сърца и задъханите гърди. Като че ли той се опитваше да измъкне душата й и да се слее с нея, а тя, подобно на птица, която дълго бе стояла в кафез, стоеше на прага на клетката си и не можеше да направи крачката напред към свободата, която той й предлагаше.
Ривъс се отдръпна с все още затворени от смущение очи.
— Не мога да се съсредоточа върху молитвата — промърмори той. После се размърда и стана. — Ще те изчакам отвън.
Усещането, че губи нещо, бе толкова дълбоко, че насмалко не го извика да се върне. Но какво би могла да му каже? Че му прощава, загдето бе разбил на парчета живота й? Или че е щастлива, защото отново се е върнала в страната на чудовищата?
Можеше да й изпрати бележка, вместо да я краде в тъмна доба. Можеха да си разменят писма. Би могъл да я помоли да се завърне. Но тя нямаше да поиска и той го знаеше. Не си бе загубил времето със сладки слова и с ритуалното ухажване. Не го беше грижа, че тя е изплашена. Искаше меч и кралство и само тя можеше да му ги даде.