— Тя няма да има други деца. Боя се, че съжалява, че ме е родила.
Ривъс почувства как сърцето му се свива.
— О, не! Ти си толкова хубава. Сигурен съм, че тя те обожава. Както всеки друг в Хайлендс.
Ъгълчетата на устните й се извиха в тъжна усмивка.
— Толкова си наивен, Ривъс Макдъф!
Наистина Ривъс се чувстваше като дете. Странно, защото беше пет години по-голям от нея и при това беше момче.
— Баща ти е избягал от краля на Англия.
— Избягал ли? — Тя поклати глава. — Истината е, че той отстъпи и се скри в безопасност на Черния остров.
— Тогава как се оказа в ръцете на краля? Брадичката й потрепери.
— Баща ми и майка ми ме дадоха на него.
Ривъс не намери нищо смислено, което да каже в отговор на новината за тази безсърдечна постъпка. Запита я за дома й, за приятелите й и за любимите й занимания. Тя се отпусна и заговори свободно. Влезлият през страничната врата дребен мъж я прекъсна. Беше облечен с къса, черна наметка, но не се държеше като слуга. В ръката си имаше халба.
В миг принцесата придоби царствена осанка.
— Томас, какво правиш тук? Ако кралят на Англия те види тук…
— Ш-шт! — Мъжът се приближи и дребните му очички няколко пъти се преместиха страхливо от Ривъс към вратата и обратно. — Донесох ви нещо освежаващо, лейди Меридийн.
— Защо не го донесе Мойра?
Той бутна халбата в ръката й.
— Тя има други задължения. Важни. Хайде, изпийте го. Това е любимата ви ечемичена отвара.
Принцесата се поколеба. Ривъс усети, че трябва да каже нещо, но какво?
Като побутна ръката й, мъжът добави:
— Мойра подготвя бягството ви. Ще ви трябват сили за пътуването до дома. А вие искате да си отидете у дома, нали, милейди? Майка ви тъгува за вас и чака завръщането ви.
Очите й погледнаха изпитателно към Ривъс, сякаш търсеше окуражение. Какво можеше да й каже той? Че трябва да се откаже от правото, което имаше по рождение и трябва да се омъжи за един прост момък?
— Лейди Меридийн — подкани я мъжът, когото тя нарече Томас, — помислете за вашите хайлендци. Те ви очакват. Подкрепете се, за да мога да ви заведа у дома.
В очите й просветна надежда.
— Уилям. Той ме обича — едва чуто промълви тя, отпи и се разкашля.
Томас погледна към вратата.
— Не се безпокойте, лейди Меридийн. Английските дяволи ще опитат вкуса на поражението. Баща ви се закле в това — каза той и побърза да излезе от стаята.
Принцесата наведе очи към халбата и попита:
— Ще предадеш ли мен и Томас?
Открай време романтичната легенда за принцесата се предаваше от поколение на поколение. Тя трябваше да продължи, дори ако Ривъс рискува живота си за това.
— Не, кълна се в честта си. Дори ако избодат очите ми.
Лицето й се сви в болезнена гримаса. Тя облиза устни и постави халбата на масата.
— Къде живееш?
Последното, което бе очаквал от нея в този момент, беше приятелски разговор. Но, в края на краищата, тя беше научена на маниери, подобаващи на благородниците. А Ривъс беше възпитан в бедност.
— Живея зад обора на касапницата. Но кралят каза, че ще ми даде тази крепост. Ако останеш, ще се науча да те пазя. Ще стана войник.
— Имаш ли меч?
— Не, но баща ми ще ми даде неговия.
— Никога не съм разговаряла с месар. Добър ли е баща ти?
Гърдите на Ривъс се изпълниха със семейна гордост.
— Достоен е за крал, само дето…
Вратата се отвори рязко и в стаята влязоха кралят, свещеникът и шерифът.
— Елате — рече им Едуард Английски. — Църквата е подготвена.
Документите бяха подписани, а собствеността прехвърлена за време, по-кратко, отколкото е нужно, за да се одере заек. С всяко движение принцесата ставаше все по-немощна. Коленичила до Ривъс в параклиса, тя повтаряше думите на свещеника, но гласът й не беше уверен. Тялото й се олюляваше така често, че Ривъс я прегърна през кръста, за да я задържи.
Той пое управлението на замъка Олдкеърн, но мислите му оставаха изпълнени от момичето до него. Точно когато свещеникът нравеше кръстния знак, тя се отпусна и падна в ръцете на младоженеца.
Лицето й бе пребледняло като на смъртник, а черната й коса се стелеше по пода. Нежната й, бяла ръка лежеше безжизнено върху камъните.
— Принцесо? — стреснат Ривъс я повика.
Тя простена и той вдигна умолителен поглед към краля.
— Какво й стана? — Едуард се наведе над нея и подуши дъха й. — За бога, отровена е!
Грабна я на ръце и побърза обратно към замъка. Отнесе я в господарската стая и метна свиреп поглед към Ривъс.
— Ще те хвърля на кучетата заради това, Макдъф.
Тя протегна ръка към краля. Бледността на пръстите й се открои върху ярката му мантия.