Лоялността му към Ривъс не трябваше да я изненадва. Свещениците се подчиняваха на волята на кралете на хората, домогващи се до властта.
— Това е вашата съдба, лейди Меридийн — продължи отец Томас.
Една наистина прискръбна съдба, помисли си тя.
— А ако баща ми отново се опита да се отърве от нежеланата си дъщеря? Кой ще ме защити тогава?
— Ривъс. Трябва да знаете, че ако изобщо има по-добър с меча в целия християнски свят, то това е сигурно императорът на Свещената римска империя. Синовете на Маккуин, Лесли, Макферсън — всички те са обучени от него войници, които ще го последват, за да вземат ваша страна. — Той говореше уверено, но студеното изражение в очите му й подсказа, че не му се вярва баща й да стане толкова дързък.
Кланова гордост. Познаваше я така добре.
Прекалено разгневена, за да отговори, тя стисна облегалката на пейката, докато ръцете й не се схванаха. Когато успя да се съвземе, излезе на пътеката между пейките.
— Вие срамите одеждите, които носите. Как можете да поставяте проблемите на клана над душите на онези, на които сте задължен да служите.
Без да помръдне, той спокойно й отвърна:
— Те често са едно и също. Ако не бяхте отсъствали толкова дълго, щяхте да разберете това. Тук ви чака много работа, а хората ще възнаградят саможертвата ви с искреното си приятелство.
Споменът за тази среща отново разпали гнева на Меридийн. Щеше да каже на Ривъс, но не поради причината, заради която отец Томас бе настоял. Не се чувстваше гузна да желае съдба, различна от шотландските интереси.
Погледна към часовата свещ. Върху нея на равни интервали бяха вдълбани пръстени, така че всеки от тях да отбележи един час време. Минаваше шест. Докато чакаше Ривъс, се успокояваше с мисълта, че отец Томас е все още зает с вечерната служба.
Какво ли щеше да каже Ривъс?
Когато на вратата се почука, Меридийн прибра писмата в сандъка при скъпоценната кесия на Сим. След това отиде да отвори.
Небрежно облегнат на рамката, Ривъс изглеждаше съвсем, спокоен, а очите му весело блестяха. Косата му беше пригладена назад и завързана на тила с кожена чантичка. Тази прическа подчертаваше високото му чело и силните скули. Наболата брада правеше бузите му по-черни и очертаваше устата му, привличайки вниманието към устните му.
Разтърси я спомена за изгарящата им целувка.
— Викала си ме.
Дали той също не си мислеше за онзи миг в параклиса?
— Роклята ти е много хубава, Меридийн. Жълтото ги подхожда.
Наистина си спомняше, а освен това тя доби впечатлението, че пак иска да я целуне. Развод, рече си тя и да вървят по дяволите романтичните мисли. Имаше работа да върши с него.
— Влез.
Предложи му вино. Оказа се, че той държи халба в ръката си. Защо не я бе забелязала? Защото бе погълната от грижи. Дланите й се навлажниха, сякаш за да докажат това твърдение.
— Елън каза, че си искала да ме видиш насаме.
Боже, през последните дни бе държала момичето до късно край себе си, защото не можеше да мисли за нещо, без Ривъс Макдъф да се изпречи в ума й.
— Да. Исках да говоря с теб.
— Добре, защото аз също имам новина за теб. Отсрочка?
— Каква е тя?
Той отпи дълга глътка от халбата.
— Първо ти. Настоявам.
Тя отиде до масата и си наля чаша вино. След това се приближи до стана и се вгледа в новата си творба. Усилията й бяха дали лоши резултати: беше изтъкала жълъди върху офика. Грешката беше по вина на Ривъс.
И сега ходеше припряно като Елън.
— Стори ми се, че куцаш, Меридийн. Да не си се ударила?
Палецът на крака я заболяваше всеки път, щом си спомнеше за заключената врата. Но нямаше никакво намерение да му обяснява как се бе ударила.
— Не.
— Най-добре ще е да го чуя от теб.
Сериозният му глас я накара да вдигне очи към него.
— Какво да чуеш? — издайнически трепна гласът й.
— Каквото се опитваш да скриеш от мен — засмя се той. — В Елджиншър е трудно да опазиш тайна.
С изключение на двайсетте му жени. Дори прислужниците й не знаеха нищо за тези бедни души.
— Какво те кара да мислиш, че крия някаква тайна?
Той посочи към стана.
— Помогна ми да разбера. Странно е това офиково дърво.
Тя се премести така, че той да не вижда гоблена.
— Снощи светлината беше лоша. Всички тук говорят само хубави работи за теб.
— Познават ме.
Самоувереността му не знаеше граници, а в измачканите си ловни дрехи изглеждаше още по-висок и широкоплещест.
— Успя ли да опетниш името на Сим?
Тя отпи глътка от медовината.
— Не.
— Изгони ли семейство Монфише?
Това накара Меридийн да се усмихне, а играта на гатанки започна да я отпуска.