Броуди се вгледа във вече яркопламтящия огън и се усмихна с любов.
— Кога ще кажеш на лейди Меридийн за Гиби?
Ривъс се пресегна за кърпа и излезе от ваната.
— Скоро. Принцесата ще избере името на нова прислужница. Ще поканя Гиби на церемонията.
— Моли се да не сложи името си в купата.
— Не се бой. Гиби обича силно баба си и дядо си. Няма лесно да изостави грижовното отношение, на което се радва при тях. — Той седна край огъня и навлече гащите си. — Така. Имам перверзното желание да видя лицето на Рендолф, когато зърне жена ми.
— Ако той има желанието да я поздрави както подобава, първо ще трябва да се отърве от младата Елън.
— Девойчето ще открие още утре, че някое друго момче е взело ума й.
— А дали утрото ще завари лейди Меридийн с изгубен по тебе ум?
Обзет от добродушно спокойствие, Ривъс се протегна.
— Подозирам, че тази вечер край масата ще има усмивки.
Самохвалното му твърдение се потвърди. Почти. Но усмивките бяха не такива, каквито се бе надявал да получи.
ГЛАВА СЕДМА
От мига, в който Меридийн отвори вратата, тя знаеше, че неприятностите бяха налице. Избръснат и лъснат, пременен с черни панталони и къса черна туника, обрамчена със златен ширит, Ривъс Макдъф изглеждаше като човек, тръгнал право към съдбата си. Липсваше му само корона.
В ръцете му имаше малко сандъче.
— За тебе е. Нещо, което никога не си мислила, че ще видиш.
Да не би да й даваше бижутата на майка си? Баща му беше месар, а майка му ги бе напуснала заради един рибар. Меридийн се успокои, защото можеше лесно да откаже всеки подарък, освен семейните му бижута. Тя взе кутията.
— Влез.
По навик той се отправи към стана.
— Изглеждаш прекрасно.
Елекът й подхождаше идеално на туниката му. Дрехите бяха изработени от един и същ плат, дори златните украси и коланите бяха съвсем еднакви.
— Елън ти е казала, че съм избрала тази рокля за вечеря.
— Да
Откровеността не извиняваше действията му.
— Значи си я изпратил със специална мисия.
— А ти си й казала да придружава Рендолф.
— За всяка от моите рокли ли имаш подходяща дреха?
— Не. Бих изглеждал глупаво в розова коприна.
Забележката му не й направи впечатление. Започваше да свиква с непочтителния му хумор.
— Тогава позволи ми да сменя роклята си с розовата.
— Разбира се.
Той се настани в креслото, сякаш смяташе да гледа представление.
— Ти си отвратителен.
— Не. Само съм гладен, а ти още не си отворила подаръка си.
Нима бе засегнала чувствата му? Да, ако разочарованието му бе така голямо, както го показваше. Само преди няколко часа й бе позволил да отправи петиция към църквата за анулиране на брака им. Сега смяташе да представи себе си и нея като мъж и жена. Или това, или да я гледа как се преоблича.
Тогава щеше да види подаръка си. Реши, ако е възможно, да го задържи. После щеше да го изпрати в трапезарията, а тя междувременно щеше да се преоблече.
Като очакваше да види шал, или комплект ножове, тя повдигна капака. Враждебността й изчезна, защото кутията беше пълна с дървени монети. Наричаха ги цветни пенита. За тях се разказваше в една приказка. Баба й бе имала една такава като украшение. Краищата й бяха заоблени от носене, а дървото бе потъмняло от годините.
В крайчеца на ума й изникна един мил спомен. Беше на пет години. Беше изморена и раздразнена след дългото пътуване до абатството Суитхарт, където с една безкрайна церемония я бяха сгодили за сина на граф Мори. Присъстваше Джон Болиъл, крал на Шотландия по онова време. Баба й по майчина линия, която живееше далеч, също бе дошла. След като бе дала на Меридийн древното пени, баба й й бе разказала историята за една вярна съпруга, която била заловена от врагове. Съпругът й дал като откуп всичкото злато на кралството си. Но в момента, в който злодеите докоснали монетите, те се превърнали в дърво.
Тогава историята бе допаднала на Меридийн. Сега я смути. Откъде Ривъс знаеше за тази приказка? Заветът? Да. Интуицията й подсказваше, че обичната съпруга е била една от Принцесите на Инвърнес — още един факт, за който майка й бе пропуснала да спомене.
— Прочел си за дървените пенита в Завета — рече тя.
— Да. Прислужниците ти се скараха за това какво ще направиш, когато отвориш сандъчето. Сирина каза, че ще се разплачеш. — Той се взря в сухите й очи. — Добре. Безпокоях се, че пенитата могат да те разстроят. Поне така реагираш на повечето шотландски неща.
— Има защо.
— Не искам да обсъждам това.
— Но се мъчиш да го промениш.
— Докъде бях стигнал? Лизабет, обаче, предрече, че ще ги преброиш два пъти. Защо ли предположи това?