Тя се метна, простена и извика.
— Не, не! Искам при теб. Мамо, не ги оставяй да ме вземат! — тя протегна ръка и пръстите й стиснаха несъществуващата ръка. — Майко! — изви тя.
Звукът на виковете й прониза Ривъс чак до сърцето. Дръпна завивката и легна при нея в леглото. Избегна вършеещите й ръце и я притисна към гърдите си.
— Ш-шт, Меридийн — прошепна той, като с усилие я задържа при себе си. — Ш-шт, мило момиче. Всичко ще бъде наред.
— Моля те, не ме карай да отивам при краля — тя се вкопчи в него, а ръцете й се свиха в мъртвешка хватка. — Ще бъда добро момиче. Обещавам, ще бъда добра. Кълна се, че никога повече няма да докосвам меча, татко.
Тя се дръпна, сякаш я бяха ударили. Молбите й се превърнаха в ридания, а ръцете й се отпуснаха така, сякаш се бе предала.
— О, татко! — простена тя.
Проклет да е Кътбърт Макгиливри! Кои истински родители биха пренебрегнали горещите молби на собственото си дете? В наследство те й бяха оставили само страх. Не стига, че бяха разбили живота на малкото момиче, но й не оставяха на мира сънищата на жената.
Кожата й беше влажна от пот, а плитката й бе започнала да се разплита. Като я притисна здраво, той се отпусна и я залюля в ръцете си.
— Меридийн?
Тя не го чуваше. Кошмарът я държеше здраво в ноктите си.
— Майко, моля те! Уилям, къде си! — тя отново стана трескава. — Робърт, помогни ми! Уилям!
Тя викаше братята си — мъже, които Ривъс познаваше. Мъже, с които заедно бе гонил момите, а по-късно се бе срещнал с тях в битка. Макар да бяха по-възрастни от Меридийн, по времето, когато са я отвели, те са били младежи и не са били способни да й помогнат. Дали жалееха за загубата на сестра си така отчаяно, както тъгуваха за загубата на принцесата на Инвърнес? Подозираше, че отдавна бяха оставили случилото се зад гърба си, докато Меридийн го изживяваше отново и отново.
Тогава е била само на осем години и все още е била под опеката на бавачката си. Само да можеха тези хора сега да бъдат тук и да видят какво бе сътворила жаждата за власт на баща им.
— О, моля ви, няма ли кой да ми помогне!
По бузата на Ривъс се търкулна сълза, а душата му се стегна от болка по Меридийн. Нищо чудно, че мразеше Шотландия и всичко в нея. Бяха я заточили в Англия, сама в компанията на демоничните й спомени.
— Аз съм тук, Меридийн. Никой няма да те нарани. Никой няма да те вземе.
Слава Богу, тя се успокои. Но в следващия миг сви колене и се сгуши на кълбо. Изглеждаше толкова малка в ръцете му, прекалено малка, за да понесе големия твар на страха.
Дочу, че някой друг плаче тихо. Сирина стоеше до леглото със свещ в разтрепераната си ръка и халба в другата.
— О, Ривъс! Колко ужаси е преживяла!
Неговото собствено гърло също се бе стегнало от мъка, така че успя тихо да каже:
— Да.
— Какво ще правиш?
— Ще я пазя, дори с цената на живота си.
Тя остави халбата на масата до леглото.
— Какво друго мога да помогна?
— Стой пред вратата и не давай на никого да влезе.
Видя, че Сирина излиза, но вниманието му остана съсредоточено върху жената в прегръдката му. Спомни си за дъщеря си и как я бе утешавал, когато й бе паднал първият зъб, когато се бе счупил един крак на куклата й. Но животът на Гиби, като изключим подмятанията за това, че беше извънбрачно дете, бяха истински празник в сравнение с този на Меридийн.
Товарът на отговорността притисна Ривъс. Законът му даваше правото и задължението да предяви претенциите към жена си, дори против волята й. Но от морална гледна точка решението му беше под въпрос. Тя имаше наистина основателна причина да ненавижда Шотландия и нейния народ, докато той имаше сериозни основания да се опитва да промени мнението й.
Но каква част от решителността му се коренеше в амбициите му? Една голяма част, трябваше да признае. При случки като тази му се искаше да бе заел мястото на баща си. Като месар нямаше да се безпокои нито за съюзите между клановете, нито за шотландското обединение, нито за безопасността на хората в крепостта му.
Какво ли би станало, ако Меридийн бе отказала да пие от онази купа с отрова? Ако бе останала тук с Ривъс, тя сигурно щеше да обикне хората и да се привърже към легендата, която беше нейна съдба.
„Недей да плачеш, че ножът е тъп — често казваше баща му. Наточи го.“
Колко ли още шотландска кръв щеше да се пролее, преди Кътбърт Макгиливри да даде меча на Чаплинг и да се присъедини към Кралската общност? Ривъс не смееше да гадае. Жената в ръцете му можеше да предотврати кръвопролитието.
Но как ли би могла, когато съдбата й се ръководеше от амбициозни мъже, а нощите й бяха обсебени от демони? Как ли би могъл да й помогне, след като тя го мислеше за най-долен подлец?