Досега не бе виждала този разсеян, тревожен Ривъс Макдъф.
— Къде отиваш?
— Да закарам провизии в Неърн.
— Сама ли ще я оставиш тук? — попита Рендолф. Ривъс спря на прага.
— Много ми се иска да взема жена си със себе си, но ще й липсват тукашните удобства.
Рендолф остави чувала на земята.
— Ще остана, докато ти се върнеш.
Ривъс погледна настойчиво към приятеля си.
— Благодаря ти, но не е нужно. Броуди и Съмърлед ще са тук, а също и неколцина от клана Форбс.
Обсъждаха нейната защита, но говореха така, сякаш тя беше дете, за което се грижеха. И което държаха неинформирано.
— Баща ми ли идва насам? Той знае ли, че съм тук?
— Портите на замъка Олдкеърн са отворени за всички. Хората идват и си отиват. Възможно е някой да му е казал, че си дошла у дома — рече Ривъс. — Но, уверявам те, само лошо го чака, ако дойде насам.
Дано Бог дадеше баща й да не се приближава, преди да е успяла да избяга от Шотландия.
— Кога ще се върнеш?
В усмивката му се примеси ирония.
— Толкова скоро, че се съмнявам дали изобщо ще съм започнал да ти липсвам. Но ако не се върна до довечера, Съмърлед ще те придружи на вечеря.
Като дете по време на всяка разходка Меридийн бе придружавана от стражи. Войниците бяха следвали нея и майка й, дори когато бяха отивали на църква. Пред бащините й порти винаги чакаха врагове.
— Защо трябва Съмърлед да ме пази?
— Надявах се да го държиш под око. За да не кривне от правия път.
Лекомислената забележка бе казана някак насила. Той заминаваше и изведнъж й се прииска Ривъс да остане. Невъзможно. Отсъствието му подпомагаше свободата й. Той беше наясно с положението в Шотландия и ако смяташе, че я оставя в безопасност, защо тогава трябваше да се тревожи? Не, нямаше да се тревожи.
— Пази се из пътя, Ривъс.
— Ще се пазя, Меридийн — усмихна й се той.
Каза името й с такава лекота, сякаш бяха добри другари или дори нещо повече. Усещайки чувствата си тя заби поглед в котлето, което къкреше на огъня.
— Ще яздя с теб до края на Елджин — Рендолф застана до Ривъс. — Сбогом, лейди Меридийн.
— И на вас — промърмори тя, мъчейки се да освободи ума си от мислите за Ривъс.
Отиде до прозореца и остана да ги гледа как възсядат конете си. Ривъс яздеше пъстър сив боен кон. Щита и меча му бяха закрепени на седлото. Макферсън, младият Грант и неколцина други ги придружаваха отстрани. Последваха ги поне двайсет войници. След тях изтрополиха три тежко натоварени каруци.
При вратата на замъка Ривъс спря коня си и поздрави Съмърлед Маккуин, който пазеше на стената. Младежът се втурна надолу по стълбите и застана край Ривъс. Той се наклони към него и му каза нещо.
Съмърлед се изпъна и Меридийн почти го чу как казва:
— Да, сър.
След това Ривъс се обърна, като се подпря с ръка на задницата на коня и погледна към замъка. Погледът му се насочи към прозореца, където стоеше Меридийн. Кимна й, усмихна й се, после пришпори коня си.
Как бе разбрал, че го гледа? Може би вече й вярваше? Любопитството я подтикна да отиде в стаята му. Беше отключена. Заветът лежеше върху поставката си и подобно на морска сирена, книгата я призова към себе си. Меридийн намери мястото, докъдето бе стигнала последния път и прелисти следващата страница.
„Аз съм Маргарет, първата принцеса с това име и, боя се, последната, която ще носи короната от офика.“
Като омагьосана Меридийн прочете разказа на една жена, която бе родила шест здрави момчета и три дъщери, всичките руси като слънчеви лъчи. На двайсет и осем години Маргарет се отчаяла, че не ще може да зачене чернокосо момиче, за да продължи легендата.
Всяко нейно действие се ръководело от суеверията. Свещеникът я посъветвал да носи само черно. Прислужницата намазала дюшека й със солена вода. Акушерката я предупредила да не забременява на нейната възраст. Когато тя заченала, хирургът на крал Уилям накарал да отрежат косите й и да поставят черните плитки в чакащата люлка. Готвачът дори ръсел яден то й със сажди от огнището.
В часа, в който започнало раждането, Маргарет бил преместена в тъмницата, така че ни един слънчев лъч не промени цвета на косите на детето й.
Тя умряла в това тъмно място с усмивка на лице и дъщеря с гарвановочерни коси на ръце.
Съпругът й бил толкова огорчен от смъртта й, че наредил да изсекат всички офики, които се виждали наоколо.
„Аз съм Енгъс — бе написал той в книгата — обичах много принцеса Маргарет. Ако знаем, че това ще я върне бих хвърлил с удоволствие в морето меча на Чаплинг.“