Защо ли коларят бе крил знака на фамилията си, освен ако мисията му не бе вражеска? Не можеше да бъде сигурна, но интуицията й подсказваше, че бе сгрешила, като се бе доверила на този човек, който пътуваше на запад, за да отиде на изток.
Като последна глупачка бе паднала в ръцете на друг шотландец.
В ума й изникна образът на Ривъс. Прииска й се той да дойде, за да я спаси.
Тя се сгуши под одеялата, изплашена до мозъка на костите си и се опита да измисли какво да прави. Трябваше да избяга и то скоро, но как?
— Милейди?
Меридийн замръзна.
Когато той отново я повика, тя изпъшка, сякаш той я бе събудил. Скоро щяха да влязат в гората. Там щеше да се опита да избяга.
— Добре ли сте, милейди?
Меридийн надигна глава, прозя се и го погледна с изражение, което, надяваше се, приличаше на сънлива усмивка.
— Стигнахме ли Абърдийн?
Доволната му усмивка криеше още нещо.
— Не още — отвърна той. — Почти цял ден ще ни трябва, за да излезем от земите на Макдъф.
„Говори, сякаш е от Инвърнес“. Дали беше вярно? Не знаеше, защото не можеше да си спомни как говореха земляците й. Но нещо в начина, по който той каза Макдъф, я накара да се замисли.
— Нещо не е ли наред, милейди?
За какво ли ги бе грижа глупаците, мрачно си помисли тя.
Събрала кураж в отчаянието си, тя се опита да придаде небрежен тон на гласа си.
— Събуди ме час, преди да пристигнем, за да имам време да се оправя.
След като коларят се обърна отново напред, тя се присегна към дръжката на единия меч. За нещастие първо попадна на острието. Трепна и отдръпна ръка. Притисна пръсти към дланта си и усети, че са лепкави от кръв.
Хрумна й една нелепа мисъл. Скоро нямаше да може да държи игла или совалка.
Фургонът продължи да трополи, а тя се зае да крои планове. Първо щеше да пусне от фургона късия меч, а след това торбата с вещите си. Сигурно щеше да загуби доста време, докато открие изхвърленото оръжие, но предпочиташе това, пред слепия скок с острие в ръка. Особено след като мечът вече бе изцапан с кръвта й. Освен това трябваше да има някакво оръжие.
Когато всичко бе готово, тя повдигна одеялото, под което се бе сгушила и вдъхна благословения сладък мирис на гората. Бавно, предпазливо, тя се промъкна към задния край на фургона. Сгуши се в ъгъла и след малко се осмели да погледне към коларя. Беше все така с гръб към нея. По едно време той тръсна юздите и подкани конете да вървят по-бързо.
Край нея гората се точеше в едно зацапано петно от голи дървета, примесено на места със зелени борове. Преди смелостта да я е напуснала съвсем Меридийн сграбчи дръжката на меча и го пусна навън. После се мушна под одеялото с бързината на изплашен заек.
Преброи на ум до двайсет. Пое дълбоко дъх и преметна крак над задния капак на фургона.
Ривъс вдигна ръка и призова за тишина. Макферсън и петимата от клана Форбс замълчаха.
Броуди, Томас и отряда войници бяха останали да пазят крепостта като предпазна мярка. Ако осем решителни и добре обучени мъже не можеха да намерят една жена, тогава беше по-добре Ривъс да се предаде на Макгиливри.
Съмърлед изруга.
— Как е възможно коларят да измъкне принцесата изпод носа ни?
— Хитър е — изплю се Глени Форбс.
При тези обстоятелства по-добре щеше да му пасне определението „щастлив“. Ривъс знаеше, за разлика от другарите си, че Меридийн бе тръгнала с коларя доброволно. Беше избягала. Беше си отишла. Отново.
Товарът на тринайсетте самотни години отново се стовари върху му. Дори облекчение, голямо колкото онова, което бе изпитал, когато я бе открил в Англия, нямаше да може да излекува новата рана, зейнала в сърцето му.
Ривъс искаше да обвини за бягството й. подаръка, който тя бе получила от Уилям, но не можеше. Освен ако бележката, пъхната в гнездото, не съдържаше някакво скрито съдържание, различно от явната заплаха. Не се чувстваше виновен, че я бе излъгал. Щом ставаше дума за безопасността й той не можеше да се довери на нито един Макгиливри, най-малкото на коварната си жена.
Решението да го напусне вероятно е било взето много преди да отвори подаръка от брат си. Предишната вечер се бе държала сговорчиво и любезно, защото бе знаела, че няма да остане там, за да се изправи лице в лице с последиците от поведението си.
Дали бе мислила за заминаването си, когато го бе целунала? Не. Желаеше го. Страстта й беше като на жена, която има нужда от мъжа си.
Предишната вечер желанията й не бяха повлияни от планове и предопределения. Меридийн Макгиливри беше обикнала съпруга си. Макар че щеше да предпочете да тръгне по друга пътека в дирене на обичта, щеше да му се наложи да я обвърже към себе си с насладите на физическата любов. Сърцето й щеше да получи по-късно.