Но първо трябваше да я намери.
Ривъс се опита да се освободи от гнева си, докато следваха водещите на запад дири на бързо движещия се фургон. Като оставеше настрана наранената си мъжка гордост, беше го яд на нея заради глупавата й постъпка. Безразсъдството й можеше да я вкара право в лапите на злото, от което тя така се боеше.
Но тя самата го знаеше. Тя беше родена в Хайлендс и бе прекарала тук първите си години.
Замъкът Килбъртън гъмжеше от войници, готови да му хвърлят ръкавица. Бащините й владения привличаха бездомните авантюристи, неспособни да се справят с имота си, дори ако имаха такъв.
Надяваше се, че не бе подмамена от непознатия с фалшиви обещания. Отворените врати на замъка Олдкеърн даваха възможността на всеки подлец да дойде и да си отиде. Ако Ривъс ги затвореше и започнеше да разпитва всеки пристигащ, рискуваше да посее страх и да пожъне изолация. Мрачна алтернатива, като се имаше предвид, че успехът му бе изграден върху свободното пътуване и търговията, които бе започнал.
Но ако пришълците можеха спокойно да мамят хората му, негово задължение бе да открие престъпниците и да накаже най-лошите сред тях. Дискретността трябваше да му стане инструмент, а прилежността — метод.
Следователно войниците му трябваше да се смесят с жителите на селото, а стражите на вратите да следят всички, които влизаха или напускаха Олдкеърн. Дано първият пристигащ да бъдеше Меридийн Макгиливри.
Щом искаше да се освободи от Ривъс, защо пътуваше към семейството си, което ненавиждаше? Не знаеше, но бе сигурен, че отговорът е пред него.
В полето близо до Олпин Мур следите на фургона се загубиха в каменистата почва. Хората му се разпръснаха във ветрило и започнаха да търсят. Попаднаха отново на дирите в края на гората.
Меридийн, изтощена и цяла издрана, седеше на един камък, търкулнал се насред папратов гъстак. Облекчението, че се бе измъкнала от похитителя си отстъпи място на колебанието какво да прави по-натам. Тъй като не можа да измисли нищо, отвори Завета.
„Аз съм принцеса Мери и стоя до гроба на последния си син. Сега трябва да се спазаря с подлеца, който уби всички момчета, родени от утробата ми, защото той поиска моята малка принцеса в замяна на живота на съпруга ми“
Историята накара сърцето на Меридийн да се свие от мъка и напълни очите й със сълзи. Потвърждаваха се най-лошите й страхове за начините, по които шотландците воюваха. Продължи да чете драматичната история на Мери, а после още няколко други. Постепенно опасенията й изчезнаха.
Макар от позициите на своето време да не бе знаела, Мери бе взела решение, от което бяха спечелили всички шотландци през следващите поколения. Дъщеря й и следващите пет Принцеси процъфтявали. Резултат, достигнат според хрониките не поради смекчаването на шотландския темперамент, а поради започналите Кръстоносни походи към Светите места. Рамо до рамо с французи и англичани, хайлендските крале защитавали вярата. Наистина, в ентусиазма си и поради отсъствието си, те насмалко не сложили край на легендата. Ако Сорша смелата двайсет и една годишна принцеса, не била отишла до Светите места, за да намери съпруга си, прапрабабата на Меридийн навярно нямало да бъде зачената. На следващата година мечът на Чаплинг паднал под езическия ятаган. Но овдовялата Сорша била изпълнила дълга си.
Какво ли би направила Меридийн Макгиливри? Тя затвори очи и затаи дъх с надеждата, че чувството за лоялност ще я насочи. Изпитваше дълбока обич към Ривъс Макдъф, но никаква привързаност към страната и към народа, който искаше от нея повече, отколкото тя можеше да му даде.
Натъжена отвори очи.
Слънцето излъчваше малко топлина, но щом зърна Ривъс да язди през гората я полазиха мразовити тръпки. Не я беше забелязал. Простата й вълнена наметка се сливаше със сухите храсти.
Какво ли щеше да каже?
Ръцете й се разтрепериха, така че тя остави Завета настрани. Сложи меча в скута си и продължи да наблюдава приближаването на ездачите.
Яздеха двама по двама. Най-отпред бяха Ривъс и Съмърлед, а зад тях ги следваха Макферсън и петима от клана Форбс. Сивият боен кон на Ривъс вървеше тежко по горския килим и при всяка стъпка от копитата му хвърчаха парчета торф. По-висок и по-широк от останалите, Ривъс се открояваше като дъб сред поле от фиданки. Яздеше пред останалите с осанката на човек, свикнал да заповядва. Щитът на клана Макдъф почиваше върху коляното му, а силните му крака притискаха здраво мощния кон. Слънцето хвърляше отблясъци върху сребърните му шпори и златните гривни, а вятърът развяваше дългата коса на Ривъс.