— Това предупреждение към враговете ти ли беше? — попита го тя.
— Не. — Той я вдигна на седлото, след което сам се качи на коня.
— Тогава защо беше тази демонстрация на мъжка сила?
— Просто маркирам територията си.
Странно, но и се прищя да се разсмее.
— Не ме е страх от теб.
Той срита коня.
— Но те е страх от самата теб и от онова, което чувстваш към мен. Ето затова избяга.
— Голям си всезнайко!
— Знам, че ме искаш.
— Искаш само меча.
— Не търся меча на Хайлендс, но трябва да го имам. Объркан съм, тъй като не мога да разбера защо те желая.
— Тогава единствено ще се наслаждаваш на това затруднение. Аз няма да ти помогна.
— Как можеш да пренебрегваш хармонията, която видя? Не искаш ли тя да победи? Помисли за Сим, за Броуди, за Лизабет. Ако в страната има мир, девойчето ще си намери съпруг и ще има деца. Баща й ще се радва на внуци. Братята й няма да търсят съдбата си на бойното поле.
Красноречието му я жегна отвътре.
— Да, желая им тези радости и още много щастие.
— Това ми стига засега. — Той я прегърна.
— Какво ти стига?
— Стигат ми неприятностите с теб — изръмжа той. Тя погледна към небето.
— Но денят едва започва.
ГЛАВА ДЕСЕТА
Ривъс с далекоглед в ръка стоеше на стражевата кула. Наблюдаваше хоризонта с надеждата да зърне появата на Съмърлед и останалите. Вече трябваше да са се върнали. Чакаше ги от часове.
Тъкмо когато бе решил да се откаже ездачите се появиха в полезрението му. С разветите над главите си флагове, те представляваха доблестта и младостта на Шотландия. Всички до един опитни ездачи, яздеха конете в съвършен авангард. Щом наближиха пролуката в най-външната стена Съмърлед излезе напред. Другите се подредиха в колона зад него.
Ривъс се втурна надолу по стъпалата и пристигна при вратата на замъка, тъкмо когато първият кон изтрополи в двора.
Конярите се скупчиха край разпенените животни. Щитоносците насочиха грижите си към изнурените ездачи.
Ривъс огледа хората си за следи от наранявания. Не откри такива, само панталоните и кожената бойна куртка на Съмърлед бяха изцапани с кръв.
— Ранен ли си? — попита го той.
Той сви устни, но изражението на лицето му подсказа, че е удържал победа.
— Не, Ривъс.
— Защо се забави?
— Коларят призна, че има съучастници, които го очаквали край Елдърс Боу.
— Промъкнахме се напред, за да проверим — намеси се Макферсън.
— И открихме едно гнездо, пълно с наемници на Кътбърт — просъска Съмърлед.
Бащата на Меридийн толкова близко до Елджиншър? Едва ли това действие вещаеше война. Кътбърт обичаше сам да води армията си. Вероятно бе изпратил коларя да отвлече Меридийн, а наемниците като ескорт. В желанието си да избяга, тя бе подпомогнала бащината си кауза.
— Колко бяха наемниците?
Съмърлед свали шлема си и поклати глава.
— Двайсет и няколко.
Ривъс погледна многозначително към петната кръв.
— Значи си повел хората си срещу три пъти по-многоброен противник?
Макферсън отново се намеси.
— Не. Искахме да ги предизвикаме, но Съмърлед ни заповяда да се връщаме, преди да са ни видели. Кръвта е от двубоя му с коларя.
Съмърлед бе убил мъжа в честен бой. В това Ривъс беше убеден. Освен това бе спрял хората си д влязат в битка, която със сигурност са щели да изгубят. Водаческите му заложби биха подложени на изпитание и той бе победил.
— Значи Дънбар е мъртъв?
— Беше прав. Той не е Дънбар — рече Съмърлед. — На щита му беше изписан бикът на Маклиъдови, при това на фона на ивици.
Черното райе на незаконородения. Подобни мъже често бяха по-жестоки дори от чуждоземните наемници.
— Продажно копеле!
— Не можа да ме стигне с меча си — продължи Съмърлед. — Когато му предложих за втори път да се предаде, той се закани да ме скопи.
— Вследствие на което — обяви Макферсън — Съмърлед го скълца.
Ривъс огледа възпитаника си. Търсеше белезите на загрубяването и желанието да убие друг човек. За негово облекчение забеляза, че сините очи на Маккуин са помрачени от сянка. Пристъпи към Съмърлед.
— Ела с мен.
Без да обръща внимание на останалите, Ривъс бързо се насочи към църквата и подкани Съмърлед да влезе вътре.
Отец Томас беше застанал близо до олтара. Ривъс се насочи към него и спря на една ръка разстояние. Духовникът щеше да се помоли на Господ да опрости греха на Съмърлед.
— Дори най-черната душа заслужава прошка — рече Ривъс. — Не го забравяй никога, друже мой.
Съмърлед мушна шлема си под мишница.
— Кажи ми, Ривъс, щях ли да се чувствам по друг начин, ако бяха отвлекли моята Сирина?