— Доколкото го познавам, баща ми е в състояние да наеме дори легион татари.
Съпругът й отиде до огъня и протегна ръце, за да се стопли. Единственият път, когато бе видяла Ривъс Макдъф, той беше раздърпан и мърляв. По един очарователно рицарски начин се бе осмелил да предизвика гнева на Едуард, за да спаси достойнството й.
— Не трябва да се страхуваш от баща си. Той повече няма да те нарани.
Дали войната и очакванията за власт бяха променили учтивия момък, за когото я бяха принудили да се омъжи преди години? Вероятно. Това отново предизвика гнева й. Така както църквата обучаваше свещеници, Шотландия превръщаше невинните момчета в бойци. Това беше само една от многото причини, поради които презираше родината си. Причина, заради която, може би все пак щеше да извини Ривъс, ако самата тя не беше толкова възбудена.
С мъка овладя страха си и додаде:
— Как ме откри?
— Получих вест от загрижен приятел.
Меридийн бе напуснала Шотландия толкова отдавна. Бе убедена, че вече е забравена, както самата тя, така и традицията, която я свързваше с народа й. Някой подлец бе разкрил местонахождението й.
— Приятел ли? Предполагам, че говориш за някой, който ти е помогнал да ме отвлечеш.
— А щеше ли да дойдеш доброволно?
Абсурдността на този въпрос я накара да се усмихне.
— Разбира се, но само ако ми бяха порасли перки и люспи и се бях влюбила в морската вода.
Отговорът й го сепна и той я погледна изненадан, с леко отворена уста и смутени очи.
— Този въпрос е важен, Меридийн.
— Поне за теб, предполагам.
— Заклех се, че ще дойда за теб.
Той кръстоса ръце пред гърдите си и на китките му се видяха чифт златни гривни.
Дори за миг тя не бе приела на сериозно обещанието му, но като се имаше предвид мощната му осанка и властното му държание, явно той бе взел присърце клетвата си.
— Кога се сдоби с бойните гривни?
Той стисна челюсти и заби поглед надолу.
— Бях само на петнадесет години.
Две години, след като се бе оженил за нея, Ривъс Макдъф бе станал войник, изцапан с кръв. Но все пак зад мъжествената фигура тя можеше да открие момчето, което се бе заклело по-скоро да пропадне в ада, отколкото да я предаде.
Проклет да е, загдето развали този хубав спомен. Проклет да е, загдето бе взел на сериозно брака между две деца. Проклета да е и тя, загдето се бе оставила да попадне в ръцете му. Шотландците бяха отровили детството й. Нямаше да им позволи да омърсят бъдещето й. Особено Ривъс Макдъф.
— Сякаш съжаляваш за убийството на първия си противник.
Той дръпна надолу ръкавите на дрехата си, за да скрие гривните.
— Признавам, че бих предпочел да градя, вместо да руша — една идея, широко разпространена днес сред хайлендците.
Хайлендци! Стомахът на Меридийн се сви. Това бяха все брутални хора, които я бяха били, а после я бяха захвърлили. Трагичният обрат на събитията я бе натъжил, но сърцето и умът й отдавна бяха забравили родината. Като сираче в Англия тя се бе опитала да изтрие от паметта си спомена за грубия народ и баща си, който бе пратил свой човек да я отрови.
— Какво си ти всъщност? — предизвика го тя. — Нерешителен хайлендски воин, който иска да стане фермер? Да не би да очакваш да ти повярвам?
Гневният й тон го накара да трепне. Преди да й отговори смутено намести колана си, на който висеше меч.
— Нима си мислила, че ще престъпя клетвата към теб?
Като се бе обявил за претендент за хайлендския трон и като връщаше Меридийн в Шотландия той бе надхитрил всички хайлендски старейшини и вече мъртвия крал на Англия, който бе изпратил Меридийн в безопасност. Въпреки всичко Ривъс Макдъф се бе устремил към славата.
Беше обречен да се къпе сам в блясъка й.
— Не съм мислила много за теб, Ривъс. Твоята клетва беше младежко обещание към принцесата на Инвърнес, страдаща от въздействието на отровата. Освобождавам те от клетвата ти.
— Но аз не искам това.
„Бъди внимателна — каза си тя, — бъди логична и се опитай да го накараш да те разбере.“
— Убедена съм, че каузата ти е справедлива, но въпреки това няма да се върна в Шотландия.
Небрежно, сякаш я питаше дали иска хляб с мед, Ривъс подхвърли:
— Защо не?
Тя скръцна със зъби и се опита да задържи погледа си настрани. Не можа.
— Не изпитвам нищо друго, освен омраза към Хайлендс.
— Ами твоето задължение?
Годините отчуждение от народа, комуто тя не бе нужна за нищо повече, освен за една церемония, бяха укрепили волята й. Нямаше да позволи на един хубав и предприемчив шотландец да я пречупи.