За Меридийн беше подобно на ласка да наблюдава размяната на нежните погледи. Законна или не, Ривъс Макдъф обичаше дъщеря си. Меридийн каза първото нещо, което й дойде наум:
— Търговецът на прежда спомена за теб, Гиби. Каза, че ти си направила червената боя за конците ми.
— Да.
— Освен това — обяви Ривъс, — тя прави най-хубавия зелен и син цвят в цял Хайлендс.
Гиби се наежи от гордост.
— Баба ми показа къде да бера растенията и как точно да смесвам цветовете.
— Знаеш ли какви са задълженията на прислужницата? — попита Меридийн.
— Да — тя преглътна мъчително. — Трябва да затварям прозорците, за да не влиза нощния въздух, да поддържам огъня и да се грижа за офиките.
— Гиби може да накара дори един пън да започне да расте — вмъкна Ривъс. — Казват, че дори да върви по гола скала, в стъпките й никнат китки цветя.
— Татко! — смутено се сви тя с изпънати край тялото ръце.
— Стаята ти ще бъде до моята, Гиби — сериозно рече той.
— Ами Джейкън? — светна личицето й. — Мога ли да го взема с мен?
— Куче? Тук, вътре? — той погледна въпросително Меридийн.
Гиби побърза да добави:
— Моят Джейкън има кралски маниери.
— И кой крал точно е той? — запита Меридийн. Гиби наклони глава.
— Той е един добър крал, сигурна съм.
Ривъс я беше нарекъл будно дете и Меридийн беше съгласна с него.
— Да, можеш да задържиш кучето. Къде е то сега?
— Той, а не то. Сега ще го доведа — тя се втурна навън и след малко се върна с един пъстър бяло-черен териер, не по-висок от прасеца на Меридийн. Единият заден крак на кучето беше сакат и то го притискаше към кльощавото си тяло. Но това не му пречеше да припка на останалите три.
— Той е истински джентълмен, кълна се. — Гиби се наведе и заговори на кучето: — Закълни се във вярност на дамата, Джейкън.
Кучето изтича при Меридийн, седна пред нея и й подаде лапа. Тя я пое. Малката му като пънче опашка затупка по пода, а късите му уши се наостриха.
Баща и дъщеря си размениха весели погледи.
— При мен — подвикна Гиби.
Кучето изтича обратно на мястото си до краката й.
— Измий си ръцете и лицето, и ни чакай в общата зала — рече Ривъс на момичето.
— Знам това, татко. Не съм бебе.
— Почакай — Меридийн отиде до сандъка и извади една жълта престилка. — Трябва да облечеш това.
Гиби притисна дрехата към гърдите си с очи, ококорени от вълнение. Кучето подскачаше край нея на здравия си крак.
— Щом разопаковаш вещите си и облечеш новата си дреха, всички заедно ще отидем да обядваме — каза Ривъс.
Меридийн искаше да остане за малко сама.
— Ще ви намеря там.
Щом Гиби и кучето излязоха, Ривъс затвори вратата.
— И да те оставя да размишляваш над старите ми лудории? Не, Меридийн. Още сега ще се разберем.
— За какво да се разбираме?
— За всичко, което ти е в главата, каквото и да е то, тъй като тази история принадлежи на миналото.
— На миналото ти? Много умерено казано, като се има предвид, че през последните тринайсет години си орал жените, както фермера — земята си.
Ривъс сложи ръце на кръста.
— Къде чу това вулгарно нещо?
Ана Съдърленд бе източникът на информацията. Момичетата между себе си винаги говореха открито и слава Богу, защото нямаше да знаят нищичко за интимностите чак докато стигнеха в съпружеското легло.
— Нали знаеш, не съм напълно сляпа? Чула съм достатъчно от самия теб.
Очите му не мигнаха. Очи, които казваха: „Не ме е страх от това, което виждаш в мен, нито от това, което виждам в теб.“
— Гиби е единственото ми дете.
— Колко си въздържан! — изпуфка тя.
— А ти си изоставила въздържаността си заедно с бебешките си пелени.
— Но поне съм останала добродетелна.
— Да не чакаш награда, за това, че си сдържала едно от брачните си обещания към мен?
— Само когато аз те похваля, загдето държиш цял харем.
— Харем ли? Кой ти е казал такова нещо?
— Ана. Тя каза, че имаш двайсет жени.
Ривъс я изгледа с такъв невярващ поглед, че тя загуби нишката на мисълта си.
— Меридийн, никой мъж не може да има двайсет жени. Това е пълна глупост.
— Какво би ти попречило? Жена ти не е била при теб.
— Леглото ми би се счупило под тежестта на двайсет жени — жално рече той.
Гневът й се стопи като масло на слънце.
— Защо толкова настойчиво се мъчиш да ме накараш да обикна тебе и тази противна страна?
— Мисля — отвърна той, като се загледа в гоблена, — че ако Шотландия не успее да запази най-добрите си синове и най-хубавите си дъщери, ще падне както Уелс, а културата й ще се размаже под английския чук.