В крайчеца на еуфорията му се мярна сянката на една опасност. Надвиснала бе беда. Бе престъпил думата си към народа на Хайлендс. Нека го нарекат езичник, не му пукаше. Сред всички награди, които можеше някога да получи, тази жена беше най-голямата, а най-ценният й дар — времето, което току-що бе прекарал с нея. Той слагаше каруцата пред коня. С постъпката си той бе изложил на опасност единството на Хайлендс.
— Да не би да съжаляваш, Ривъс?
Как бе възможно да го познава толкова добре? Възможно ли бе да й каже истината, без да развали магията на мига? „О, Шотландийо — помисли си той — искаш твърде много от прост човек като мене!“
Той се отпусна на леглото и я притегли към себе си. Меридийн се сгуши до страната му.
— Съжалявам само за едно, че преди години не ти попречих да пиеш от чашата с отрова. Ако бях спрял ръката ти, можехме да бъдем заедно през цялото време.
С превързаната си ръка тя започна да чертае лениви кръгове по гърдите му.
— Какво ще стане с меча на Чаплинг?
Според традицията сега тя не можеше да го иска. Баща й щеше да задържи символа си на властта. Но Ривъс притежаваше великата принцеса на хайлендския народ. Ако имаше късмет, клана Макгиливри щеше да последва древните традиции и да изостави Кътбърт в полза на принцесата, дори без тя да е искала меча.
Беше се случвало и преди, но при други обстоятелства и с други кланове. Преди векове бащата на една неомъжена принцеса се бе забавил твърде дълго при един кръстоносен поход. За да попречи на лакомите си чичовци, тя избрала съпруг и двамата заедно управлявали Хайлендс в относителен мир. Но Меридийн Макгиливри не се смяташе за принцеса и не притежаваше предаността на предшественичките си.
Дали някога щеше да я има? Може би, ако отново видеше Уилям, лоялността й щеше да се съживи. Ривъс трябваше да му изпрати писмо с молба да ги посети.
Дали брат й щеше да дойде? Да, а дотогава Ривъс се молеше тя да възприеме действителността и да предяви правото си, което имаше по рождение.
— Сега не трябва да мислиш за меча — рече той в противовес с мислите си. — Ако Бог е рекъл да бъда крал, мечът на Чаплинг и короната ще намерят пътя си към мен. А ако не спреш да ме галиш, скоро пак ще викаш Дева Мария на помощ.
Ръката й застина и тя го погледна с любопитство.
— Няма кръв по чаршафите… нито по тебе.
Откровеността й го очарова.
— Явно си ме огледала внимателно.
— Аз… ти просто беше тук и аз… нямаше как да не те… видя.
Тя се развълнува по такъв красив начин, че Ривъс бързо се събуди за живот.
— Ти беше девствена. Липсата на кръв не значи нищо. Кълна се, че тялото ти беше непорочно.
Отмъстителността я направи смела.
— Предполагам, че си имал много девици.
Той замълча, поради липсата на приемлив отговор, като се молеше да стане чудо.
— Нищо ли няма да кажеш? — добави тя.
— Молех се небето да ми дойде на помощ — той взе ръката й и я насочи към желанието си. — Мисля си, че ме е осенила Божията благодат.
Тя го погали любопитно.
— Не за това си мислеше, но в момента не съм склонна да споря с теб.
Това беше далечен отзвук на думите „обичам те“, но, така или иначе, тя вече беше негова.
— Ще те заболи, ако правим любов отново.
Тя го погледна прямо.
— А твоето съжаление ще стане ли двойно по-голямо?
Само една безстрашна жена можеше да зададе такъв въпрос. Само един глупак би й отговорил, но Ривъс лесно приемаше рисковете, особено когато ставаше дума за нея.
— Ти си моя жена, Меридийн. Имам задължения към тебе.
— В шотландската църква ли си научил тези словесни хитрини?
Странен бе начина, по който тя го омагьосваше.
— Сигурен съм, че е грях да изричаш думите на обич, които един мъж ти е казал, като ги хвърляш в лицето му.
— Какво ще кажеш за страстта към словесните двубои? — рече тя като усили натиска на ръката си.
— Стига си ме дразнила — той се измъкна изпод нея и се настани между краката й. — По-скоро бих се отдал на страстта към удоволствията с тебе.
Меридийн беше жена, различна от онази, която си бе представял. Не бе очаквал от нея спонтанност и дързост. Щом допря устни към нейните и се притисна в приканващите й форми, той си помисли, че сигурно е най-щастливият човек на света. След това тя раздвижи бедрата си, така че телата им отново се сляха в съвършено единство и мислите напълно изчезнаха от главата му.
На вратата се почука.
— Лейди Меридийн?
— О, мили Боже! — ахна тя. — Накарах те… Олеле! Това е Сирина. Казах й… Не й казах… Гиби ни чака. Ама че лош късмет!
Гиби щеше да живее в дома им. Меридийн щеше да я наставлява. Нямаше никакъв лош късмет.