Уважението му към нея го накара да сдържи острия си отговор.
— Това е само за известно време, Меридийн. Ще го изтърпиш ли заради съпруга си?
Тя затвори очи и пое дълбоко дъх, сякаш призоваваше търпението си. Нямаше да влезе в личен спор с него, не и когато имаше други хора. В това той беше сигурен. Надяваше се Меридийн да се смили и да поговори насаме с него. Но вече една седмица, не бе успявал да остане насаме с нея. Неговият ключ за апартамента й бе изчезнал. Факта, че го отбягваше пред хора, от една страна го забавляваше, но от друга разочароваше.
Стигаше му за днес, но чувстваше, че и на нея раздялата действаше по същия начин. Просто тя беше прекалено горда, за да признае, че той й липсва.
— Ще го направиш ли?
Тя отвори очи.
— Да, ако ме вземеш с теб на езда. Сами!
Противоречието в искането й го накара да се замисли. Непокорството в очите й го подтикна да й отговори дяволито:
— При условие, че яздим в галоп, за да…
Тя запуши устата му с длан. за да спре ироничната му забележка. Той целуна дланта й.
Меридийн дръпна рязко ръка и попита:
— Съгласен ли си?
Трябваше да откаже, като се имаше предвид изпратената от баща й бележка. Но Ривъс Макдъф, бе спечелил уважението и съюзничеството на хайлендските старейшини не с покорството си към Кътбърт Макгиливри.
Налагането му се бе превърнало в негов начин на живот.
— Да или не? — настоя тя.
Вратите се отвориха. Пратеникът пое пътя си извън замъка Олдкеърн.
— Да — отпусна се Ривъс. — Тъкмо сега из ливадите цъфтят лилиите. Ще кажа на Коунал да ни приготви една кошница храна и следобед ще тръгнем. — Надяваше се там да могат да поговорят с нея за обикновени неща. — Ако, разбира се, искаш?
Предложението му привлече вниманието й, но все още беше предпазлива. Виждаше се по очите й.
— Денят ще отмине, преди да си успял да приготвиш армията, която ще ни придружи — каза тя.
Победата беше близо.
— Ще бъдем само ти, аз, Съмърлед и Сирина.
— И никой друг?
— Както сама каза, ще ми отнеме прекалено дълго да събера хората си. А и нямаме нужда от ескорт — добави той.
Презрението бавно изчезна от лицето й.
— Значи ще излезем извън стените само четиримата? — натъртено попита тя.
— И конете ни.
— Но не онази тромава кобила, която ме докара тук?
Или беше забравила, че Ривъс я бе довел тук на седлото си, или бе предпочела да не го споменава. Последното беше по-вероятно, защото тя винаги се държеше предпазливо, особено пред погледа на други хора.
— Жребец ли искаш? — с лекота дойде закачката.
Тя го изгледа остро. Надигна се на пръсти, наклони се към него и прошепна:
— Само ако е бързоног и с меки устни.
За миг смелият й намек го зашемети. Бързо се съвзе и промърмори:
— Твоят жребец е известен с това, че препуска през нощта и за миг дори не губи ход. Ако пък си забравила, че устата му е мека, той е повече от всякога готов да ти освежи паметта.
Тя се отдръпна с порозовели от смущение страни. После бутна кошницата в ръцете на Броуди.
— Бихте ли подържали това, моля?
Хванат изневиделица, той забрави ролята си и пое кошницата.
— С удоволствие, милейди.
— Колко сте любезен, шерифе. — После рече на Ривъс: — Ще поговоря с Монфише, после ще се преоблека и ще се срещнем при конюшните.
— Ще те чакам там.
Тя се отдалечи, последвана по петите от Сирина. Когато се отдалечиха достатъчно, Броуди въздъхна:
— Прости ми неловкостта, Ривъс. Тя е прекалено хитра за мен.
— Познавам добре това чувство, но сега имаме друга работа. Двамата елате с мен в конюшнята.
Броуди и Съмърлед влязоха в крачка с него и Ривъс им прошепна.
— Броуди, изпрати Глени и дузина мъже в гората край ливадите. Те трябва да стоят скрити, докато ние сме там. Не искам изненади, докато съм сам със Сирина и Меридийн. Ще се върнем преди свечеряване.
— Ами кой ще пази гърба ти? — додаде Броуди.
— Изпрати неколцина мъже след нас, но на достатъчно голямо разстояние. Ако зърна само един от тях, следващите две седмици ще се занимават само с лъскане на оръжията си.
Броуди повика Глени Форбс и му предаде разпорежданията.
— Защо принцесата отказва стражите? — объркано запита Съмърлед.
Дойдоха му на ум поне дузина причини и всичките включваха омразата й към Шотландия. Какво ли е било детството й? Ривъс можеше само да гадае при такъв баща като Кътбърт Макгиливри. Щеше да я попита, когато дойдеше подходящия момент. Сега трябваше да я запази в безопасност и да я направи щастлива — две често противоположни неща.
— Според пратеника клана Дейвидсън се е завърнал при Кътбърт.
Без да забавя ход Броуди подаде кошницата на Съмърлед.