— Тя е погълната от любов по него.
Ривъс замачка раменете й.
— Не винаги е било така.
— Какво промени мнението й?
— Тя опозна нежната душа, която се крие във воина.
Обзе я слабост.
— Не очаквай от мен да си помисля, че го е научил от тебе. Ти не си агънце, Ривъс Макдъф, и нехаеш за съветите на жените.
— Не използвах ли лък и стрели, за да разреша спора си с отец Томас? — каза той на ухото й.
— Да, така беше.
— Защото, кълна се в душата си, твоята идея беше по-добра от нашата.
— Ласкаеш ме, само за да постигнеш целите си.
— Границата между ласкателството и признателността е тънка. Аз бях много ядосан, а ти каза истината за Томас. Виниш ли ме за това, че послушах добрия ти съвет?
— А ако те посъветвам, че е по-добре да ме върнеш в Англия?
— Ще те нарека хитруша, а после ще заговоря за други неща.
— За какви неща?
Той остана загледан толкова продължително в двамата влюбени, че Меридийн си помисли, че няма да й отговори.
— Бих насочил разговора към Гиби — каза той най-накрая. — Приятно ли ти е с нея?
Искреността му я обезкуражаваше.
— Да. Тя е много въодушевена, но мисля, че й липсва възможността да събира растения и прави бои.
— Би ли се съгласила да си облечеш някоя стара рокля и да отидеш с нея за билки?
Меридийн се опита да призове старата вражда, но не успя.
— А ти придружавал ли си я?
— От деня, когато за първи път каза думата ягода. Взимах я на раменете си, за да стигне клоните на офиката. Дал съм й за зестра гората край Елдърс Боу.
Споменаването на това древно патриархално задължение я накара да се замисли за собствения си баща.
— Какво съобщение ти изпрати баща ми?
— Не мога да ти кажа, макар че съм много обезпокоен.
По-добре да й бе отговорил: „Няма да ти кажа“.
— А ако аз се обявя за принцесата на Инвърнес?
— Тогава ще трябва да поискаш меча.
— Сорша не го е искала. Просто наредила да изковат нов меч. Бих могла да сторя същото.
— Баща й е бил убит и меча му се изгубил. Сорша наредила да направят същия този меч, който сега носи баща ти.
— Не можем ли да му направим дубликат? Защо да не можете двамата да бъдете крале на Хайлендс?
— По същата причина, поради която може да има само един крал на Шотландия.
— Опитваш се да ме измамиш — каза тя.
— Не, Меридийн — той я хвана за ръка и я поведе към разрушената каменна стена. Опитвам се да те обичам и да се сприятеля с тебе.
Меридийн потрепери, но дали от хлад или от желание — сама не разбра.
Той се притисна към устните й. Отначало я захапа леко, после я целуна дълбоко, за да усети вкуса й. Меридийн се отпусна, защото знаеше, че близостта им имаше граници. Накрая Ривъс се отдръпна задъхан и със замислен вид.
— Харесва ли ти това място?
Без съмнение той не бе имал предвид да обсъждат пейзажа. Тя го погледна внимателно и отвърна:
— Каква е била тази постройка?
Ривъс прекара длан по древните камъни.
— Било е селище. Тук са живели предците ни. Примитивно е, но е по-добро от пещера. Отишли сме далеч напред, откакто онези хора са стъпили в тази страна. Надявам се някой ден да павирам пътя до Елджин Енд, а покрай него ще има магазини. Може би дори страноприемница.
Ентусиазмът в гласа му я увлече. Меридийн разбра, че амбициите му не свършваха с меча на Чаплинг и короната на Хайлендс.
— На какво се усмихваш? — додаде той.
— На амбициите ти. Би могъл на това място да направиш град като Лондон.
— Да. Просперитета се ражда от търговията. Увереността му й подсказа една истина: той се стремеше към величие.
— Няма да ме прелъстяваш отново, нали?
За нейна изненада Ривъс се разсмя.
— Не се надявай да прехвърлиш на мен вината за изгубената си невинност. Искаше ме, макар да поставяше под въпрос мотивите ми. Окуражи ме и в следващия миг ме обвини, че съм те желаел, само заради политическите си домогвания.
— Все още го твърдя, Ривъс.
Той разрови мъртвите листа върху старата стена. Меридийн знаеше какво си мисли той. Беше сгрешил като се бе поддал на желанието. Нямаше да го стори отново. Трябваше да бъде щастлива от това откритие. Вместо това реши да го подразни.
— Ще отречеш ли, че желаеш короната на Хайлендс?
Ривъс се обърна към нея и погледите им се срещнаха.
Меридийн сепнато ахна от болката в очите му, която той не бе успял или не бе могъл да скрие. Почувства се привлечена от него така, както утехата се привлича от страданието.
— Ривъс…
— Не. — Той извърна очи, преструвайки се, че е погълнат от развалините. — Ти каза, че има много неща, които не знам за тебе. Бих искал да поправя това. Разкажи ми за коня си в Англия и за местата, където си яздила.