— Кажи ми какво чувстваш, Меридийн?
Тя седна на облегалката на креслото и заразглежда ноктите си.
— Честно казано, не знам.
— Натъжена ли си? Или разгневена?
— По-скоро се чувствам някак разкъсана.
Ривъс коленичи до нея.
— Трябваше ли да те попитам дали искаш да го видиш?
— Сякаш щеше да ме послушаш — опита се да се усмихне тя.
Самосъжалението нямаше да помогне, особено ако трябваше да се срещне с духовете на миналото и да ги победи. Успокоителните думи дойдоха сами.
— Заповядай ми, тогава — каза той. — Аз съм твой до последен дъх.
Меридийн въздъхна и докосна рамото му.
— Какво ти тежи на сърцето? — умолително я подкани той.
Очите й бяха пълни с тъга, а гласът й беше далечен.
— Минали болки и вълнения. Желанието да избягам. — Тя погледна през прозореца. — Липсата на цел.
Тя се отдалечаваше от него досущ цвят, носен от бавно течащ поток. В отчаяното си желание да я задържи, той сграбчи ръката й.
— Ако избягаш при мен, аз ще те послушам. Кълна се, че ще стоя до теб и ще ти дам дори живота си, за да те удовлетворя.
Брадичката й потрепери и тя я притисна с пръсти.
— Знам, че очакваш твърде много от мен.
Измежду всички мъже, жени и деца, които познаваше, само дъщеря му разговаряше толкова открито с него. Гиби му се доверяваше. Дали Меридийн също започваше да му вярва?
— Кажи ми какво желаеш да направя?
Подканата заслужаваше да бъде осмяна. Какво можеше да стори тя? Той не й бе предложил да отпрати Уилям. Не я бе уверил, че баща й не следва брат й. Ривъс беше решен да я изправи лице в лице с миналото, надвиснало над нея като огромна черна пустота. В това се криеше цялата трагедия, защото в рамките на един-единствен ден тя се бе извисила до небесата, само за да се сгромоляса в дълбините на отчаянието. Чакаше я несигурността и неизвестността.
В бележката си Уилям бе споменал, че тя е в опасност. Откъде? От кого?
Страхът стисна гърдите й. Копнееше да се скрие в някое тихо кътче, където я чакаха само безобидни мисли н щастливи дни.
Ривъс й подаде пакета.
— Ще приемеш ли подаръците на Уилям?
Меридийн не беше свикнала да чува името на брат си, произнесено така небрежно. Не знаеше какво да чувства към единствения от братята си, който си бе направил труда да се сприятели с нея. Но Уилям не беше търсач на приключения. В отсъствието на Меридийн той се бе сдобил с обична жена и деца. Никакво задължение не му пречеше да следва сърцето си. Никакви традиции не диктуваха бъдещето му.
Тъжните мисли вгорчиха радостта, която бе изпитала същия ден. Трябваше обаче да се движи, иначе щеше да затъне безпомощно в блатото от тъга.
Ривъс правеше, каквото можеше, за да й помогне и тя му вярваше. Причините, поради които я искаше бяха ясни. Той не бе прикривал амбициите си с любовни думи или с измами. От мига, в който бе застанал очи в очи с нея прямо й бе казал целта си.
Любовта й към него дойде по-късно. Дори при тези обстоятелства бъдещето й изглеждаше мрачно.
— Да — додаде тя с цялата увереност, която успя да събере. — Да видим какво е донесъл Уилям.
— Обичам изненадите — чевръстите пръсти на Ривъс се справиха с възела. Беше толкова мил и така готов да изпревари неприятностите.
Надзърна любопитно в чувала.
— Писмо за теб — той го извади и го сложи в скута й.
Уилям бе споменал за писмо от жена си. Нещо й подсказваше: „Прочети го после. Виж какво друго е донесъл“ — нашепваше смелостта й.
— Подарък от… — Ривъс приближи малката торбичка към носа си и я помириса. — Оригиналната и много рядка ароматна билка изтравниче. От племенницата ти. — Вързопчето се присъедини към писмото. — Кръстили са момиченцето на теб, най-добрата от целия клан Макгиливри. — Той помръдна вежди. После добави: — Откакто Хейкън е завлякъл съименницата ти в пещерата си.
Меридийн усети, че комичната картина, която описваше и несръчният му комплимент разколебаха безразличието й. Ривъс се преструваше, за да й достави удоволствие, а това разкриваше още една възхитителна страна на човека, когото тя вече смяташе за очарователен.
Без да чака коментара й, той бръкна отново в торбата.
— Наниз от перца — обяви той. — От сина на Уилям за любимата му леля. Нали знаеш, перушината от черен петел носи щастие.
— Престани, Ривъс — нетърпеливо каза тя. — Момчето не ме познава. Не е възможно да бъда любимата му леля.
Изражението на престорена обида му придаде весел вид. С голяма церемониалност той отново бръкна в торбата. Той размърда ръка, опипвайки нещата вътре. Иззвънтя метал. Той го пропусна и продължи търсенето си.
— Ривъс? — Ръката му застина. Лицето му стана сериозно. — Какво намери?