— Хей! — подвикна той и я отдалечи на една ръка разстояние. — Ами ако Монфише поднесе английска храна?
Проблемът така го бе погълнал, че Меридийн реши да се възползва от случая, за да разведри настроението му.
— Бъркани яйца и зелена салата ли?
— Не — натъртено рече той, — това е храната на типичния шотландец.
Странни думи, като се имаше предвид, че той беше всичко друго, но не и типичен.
— Тогава предполагам, че една порция няма да ми стигне — рече тя. — А Уилям ще има възможност да вкуси нещо ново. Какво ще правиш, ако Монфише поднесе пай с телешки дроб?
Ривъс мразеше пая с дроб.
— Ще пропусна вечерята — рече той, като я погледна право в очите. После добави: — Новият гоблен е изключително красив.
Изпълни я гордост. Почти беше готова да се хвърли на врата му, но бе прекарала твърде много години сама с чувствата си и благоприличието й надделя.
— Благодаря.
— Не забравяй — сериозно рече той. — Последният път, когато си видяла Уилям, си била хитро момиченце. Искаш ли да му кажа в каква морска сирена си се превърнала?
Развалините. Любовта им под зеления балдахин на листвениците. Ако Ривъс имаше предвид техните…
— Нямам предвид онова, Меридийн. — Той застана с ръце на кръста и я изгледа с такъв поглед, сякаш беше оскърбен до дъното на душата си.
Смущението сгорещи бузите й, а доброто настроение изви устните й в усмивка. Ривъс бе направил всичко по силите си, за да прогони страховете й. Трябваше да отвърне на услугата му с приятелство.
— Ти си цял дявол, Ривъс Макдъф.
— И Броуди казва така, но, кълна се, от твоите уста звучи по-сладко. — Той сложи длан на бузата й. — Наричай ме най-големият глупак в цял Хайлендс, но мисля, че е време да повикам прислужниците.
Учтивата забележка и любвеобилният жест намирисваха на измъкване, защото Ривъс Макдъф си оставаше мошеник. Напираше да си тръгне, но защо? Освен ако…
Истината изплува наяве и Меридийн не беше сигурна дали да го обвини в интригантство или да му направи комплимент за вниманието.
— Искаш да говориш насаме с Уилям.
Той облиза устни и се загледа в скута й.
— Искам да успокоя разтревожения ти ум и чакам да ми кажеш какво да правя.
Ривъс не помръдна и Меридийн се досети, че сам е влязъл в капана си от противоречия. Трябваше да го накара да се размърда в бърлогата си, за да научи истината. Дързостта беше нейно средство.
— Значи ще си тръгнеш, без да напълниш ваната ми? — повдигна вежди тя.
Ривъс застана нащрек и погледна дълбоко в очите й. Благословено да бъде мошеническото му сърце, но той започна да обмисля възможностите си.
— Меридийн, не е честно точно сега да ме поставяш в затруднено положение.
— Самият ти не винаги си бил честен към мен.
— Честността често няма смисъл, когато се отнася до сърдечните въпроси.
Дяволът сам подбираше думите й.
— Нямах намерение във ваната да се занимавам със сърцето ти.
Той я зяпна е отворена уста и примигна изненадано няколко пъти.
Една непокорна усмивка гъделичкаше бузите й, но Меридийн успя да запази самообладание.
— Морска сирена не ти подхожда — закани й се с пръст той. — По-скоро трябва да те нарека кавгаджийка.
Тогава тя се усмихна, а щом той присви очи, Меридийн реши, че размяната на остроти е била особено приятна.
Ривъс размърда устни, а мислите му се изписаха ясно в погледа му. После изражението му стана умолително.
— Чуй ме добре. Ако остана и дам воля на желанието, което напира в слабините ми, ще се забавим неоправдано дълго. Признай, че това би било проява на лоши маниери във всеки дом и за всеки домакин.
Страните й горяха от срам, но тя продължи да подклажда огъня.
— Особено когато става дума за страст към една жена, за която се знае, че е целомъдрена?
— Ако ти си целомъдрена — подчертано рече той, — тогава аз съм родом от Корнуол.
— А пък аз изчерпах остроумията си.
Той стисна брадичката й и повдигна лицето й към себе си. Приближи се до нея и промърмори:
— Достатъчно сол сложи в раната.
— Изчезвай, Ривъс.
— Знай, че ако облечеш за вечеря онази розова измишльотина, ще се вживея в ролята на Хейкън.
— Никога не би посмял!
„Напротив, ще го сторя в миг“ — помисли си той и остави желанието да премине, като вълна през него. Слава на свети Кълъмба, жена му беше истинско съкровище. Застави се да я целуне по бузата, а му се искаше да засмуче гърдите й.
— Проклет да си, Ривъс Макдъф. Пак ме въвлече в едно от твоите затруднения. Аз обожавам розовата рокля.
Остави я в стаята загледана в него с дръзко вдигната глава. Все още пламнал от желание, той се отправи в търсене на Уилям Макгиливри.