— Надявах се на много повече при първата си среща с нея. Какво се е случило с Меридийн?
Уилям стоеше близо до тесните, високи прозорци на южната кула, подпрян на прозоречната рамка. Ривъс седеше на дървена пейка край мангала, а мислите м кръжаха нерешително. Избра пътя на истината.
— Меридийн е изстрадала доста в ръцете на роднините си. — Вината го накара да добави: — И в моите също, защото идеята да се върне в Шотландия не й допадна.
— Накарал си я насила?
— Тя е моя жена.
— Но отвличането…
— Нямаше да бъде необходимо, ако преди тринайсет години клана Макгиливри не я бе изоставил.
Уилям се загледа към двора с присвити очи.
— Лошо нещо е да имаш Кътбърт Макгиливри за баща.
— Особено ако си единствената му дъщеря.
Уилям поклати глава със свити устни.
— Тя беше будно момиче. Проходи по-бързо и учеше по-лесно от всички нас. Нашата малка принцеса.
— Тя забеляза, че си я нарекъл така.
Прозвуча първата камбана, призоваваща хората на вечерна молитва. Скоро суматохата в селото щеше да стихне. Сергиите щяха да спуснат кепенците си и вярващите хора на Елджиншър щяха да се стълпят за вечерна молитва.
— Ще отидеш ли на църква? — попита Ривъс от учтивост.
— Не днес. Придружавам отец Джон от Инвърнес дотук. По пътя той изслуша изповедта ми.
Уилям беше дълбоко нещастен и Ривъс се почувства задължен да го ободри.
— Вярвам, че ще успееш да съживиш обичта й, ако подходиш бавно и внимателно.
— Така ли каза тя?
— Не с толкова много думи, но съм сигурен, че е така.
— Какво друго каза тя за миналото?
— Чудеше се защо майка ви никога не е носила колана на принцесата.
— Защото баща ми винаги го е държал при себе си. Взех го последния път когато бях в Килбартън.
— Какво ще направи, когато разбере, че го няма? — изплаши се Ривъс.
— Коланът беше скрит в съкровищницата, заровен под дебел слой прах — изсумтя Уилям.
— Майка ти никога не е настоявала да получи колана, нали?
— Поне аз не съм чувал. Майка ни е… — той спря и въздъхна. Когато заговори отново, в гласа му се усещаше извинение. — Баща ми никога не е почитал традициите на принцесата. Обичаше да казва, че ако майка ми не раждала хубави деца, отдавна щял да я прогони. Слава Богу, че роди здрави всичките си деца.
Ривъс го погледна объркано.
— Не е ли помятала?
— О, не — разпалено възрази Уилям. — Не и нашата майка.
Лъжа. Майка им бе пометнала първото си дете. Ривъс беше сигурен за това. Тя сама го бе записала в Завета.
Жалко, че не бяха засегнали тази тема преди години, когато Уилям бе участвал в хайлендския турнир, организиран в Елджиншър. Все пак Ривъс възнамеряваше да узнае, каквото успее, за новостите в клана Макгиливри.
— Майка ти не е записала нито една дума в Завета. Никакви думи. Само дати.
— Така е. Баща ми се похвали с това. Но ти откъде знаеш?
Ривъс се почувства, както винаги, част от традицията. Годините изучаване на хрониките го бяха направили.
— В деня, когато ни венчаха, Меридийн ми даде книгата, за да я пазя.
Уилям прекоси стаята и седна в креслото, което гледаше към Ривъс.
— А-ха! Татко се чудеше откъде знаеш толкова много за традициите. Той те нарича псе, което предпочита церемониите за жени и казва, че си прекалено страхлив, за да посмееш да му отнемеш меча в бой.
За тази обида Ривъс бе научил от клюките. А също и дузина други подобни.
— Кътбърт прави грешка, като се позовава на зелената ми младост.
— Опитва се отново да те подтикне към война.
През есента на 1307 година, подкрепен от армията на Брус, Кътбърт бе заповядал на Ривъс да се предаде, защото иначе ще опожари Неърн. Значително превъзхождан числено, той не е имал друга възможност, освен да отстъпи. Ривъс бил измамен. Два дни по-късно дошла вестта за падането на Неърн. След като научил за подлостта на Кътбърт, Брус се бе оттеглил от хайлендската политика. Кътбърт си бе върнал трона на Хайлендс но подигравките продължили.
Ако отново предизвикаше Ривъс, щеше да се изправи пред нов воин.
— Короната на бащата ти е изцапана с кръв.
Уилям се разсмя, но гласът му не беше весел.
— Ти знаеш по-добре от мен жестокостите, на които е способен.
Гърлото на Ривъс се стегна.
— Меридийн знае. Няма прошка за стореното от него. Него никога не го е било грижа за нея.
— Как би могъл да не се безпокои от нея, когато само тя и Бог могат да променят съдбата му? От мига, в който тя разбра важността на рожденото си право, съдбата беше предрешена. Той знаеше, че един ден ще трябва да й отстъпи силата си.