Да ги изоставя ли? В гърдите й се надигна горчив смях и тя захвърли писмото. Къде беше загрижеността им, когато малкото шотландско дете плачеше самотно в тесния креват в манастира и само стените го чуваха? Английските й приятели продължаваха да й липсват, а хората от Елджиншър се бяха приготвили за завръщането й.
Да приеме каузата на клана Макгиливри присърце? Коя точно от каузите им? По дяволите семейството й. Нищо не им дължеше. Техните нужди не я засягаха.
Отвори Завета на страницата, написана от баба й.
„Аз съм принцеса Ейлис, дъщеря на Сорша и се боя, че дадох собствената си дъщеря на едно чудовище. Кътбърт Макгиливри почтено дойде да поиска ръката на Елинър. Кълна се в безсмъртната си душа, че не знаех за жестокостта му и за манията му да сложи край на легендата за принцесата. Ако го кажа на съпруга си, той ще разруши замъка Килбъртън и ще поиска да си върне детето. Но на Кътбърт му харесва титлата, а за уменията му с меча се носят легенди. Няма да изложа на опасност живота на любимия си. Аз съм най-нещастната майка и най-окаяната от Принцесите.“
Тъгата стисна гърлото на Меридийн, защото помнеше баба си като доволна и любезна жена, която им разказваше приказки за злодеи, превърнали златните монети в цветни пенита. Тя бе призовала Меридийн да почита традициите на принцесата.
Сега последните й думи към Меридийн добиваха ново значение. Беше преди години, по време на пътуването на Меридийн на юг по повод на годежа й с Мори. По това време тя беше дете, което със страхопочитание гледаше древната дървена монета.
„Твоето време ще дойде, Меридийн — бе й казала Ейлис. — Моята Елинър те нарече на името на първата и най-добрата от нас. Моля се да ти се падне мъж, който да ни почита и да запази Хайлендс от гнева на Едуард Плантагенет.“
Меридийн си помисли за Ривъс. Ако Ейлис беше жива днес, тя щеше да изпадне във възторг от съпруга на Меридийн. Бракът им беше особено комичен, защото беше сключен по заповед на същия този крал на Англия, от който Ейлис се бе бояла.
Баба й се бе оказал права в преценката си, като бе нарекла Кътбърт Макгиливри чудовище.
Сега Меридийн трябваше само да прелисти страницата и щеше да прочете майчините си думи. Дали Елинър бе оплакала живота си? Дали бе проклела съпруга си? Ридала ли бе над загубата на дъщеря си?
Не помръдна ръка по ред причини. Беше й жал за майка й. Елинър заслужаваше по-добър съпруг от Кътбърт. На всяка жена й е нужен мъж, който да я обича и почита, който да я пази и да отглежда всички нейни деца, а не само синовете.
Едно движение на китката й щеше да разкрие размишленията на майка й. Дали думите й към Меридийн най-сетне щяха да бъдат любезни и ласкави? Щеше ли да открие съжаление за пренебрегнатите от нея догми?
Вратата се отвори. Меридийн вдигна очи и видя Ривъс да влиза в стаята. Той затвори вратата предпазливо, подобно на момче, което се бои да не го усетят. Но щом се обърна към нея, на лицето му се изписа изражението на мъж, готов да потърси съпружеските си права от жена си.
Раздразнението от деспотичното му поведение още не беше преминало, така че тя го изгледа иронично и затвори книгата.
— Какво искаш, Ривъс? Или да те наричам Хейкън?
Вече беше виждал това нейно изражение на сдържано търпение. За по-голям ефект той спусна резето.
— Сигурен съм, че стига да поискаш, можеш да познаеш защо съм тук.
— По-добре споря на английска земя.
Той изпухтя и се приближи към нея.
— Кавга ли искаш да направим, Меридийн?
Сигурно наглостта му трябваше да я изненада, но не се случи нищо подобно.
— По-скоро бих спорила с ревящо магаре. Креватът изскърца под тежестта му.
— Стига да искаш, мога да прескоча до селото и да ти намеря някое.
Тя се примъкна настрани от него.
— Само ако селото, което имаш предвид, е Лийдс.
Ривъс се разсмя и издърпа Завета от ръцете й.
— Не можеш да ме нараниш с езика си. Не и когато Уилям ти го е изострил. Знам, че не си ми истински сърдита.
— Ти го подкрепи, когато той не искаше да ми отговори.
Ривъс раздразнено обърна глава към гоблена над леглото.
— Направих го, за да запазя спокойствието в замъка си. А ти можеш да спориш някъде другаде. Защо Броуди и другите трябва да ви гледат как с Уилям се дърпате като деца?
Не беше се замисляла над това. Дори не беше си представяла, че спора им може да бъде прието като разногласия между брат и сестра. През повечето време тя мислеше за себе си в единствено число.
— Нямаше да се стигне до разправия.
— Оставаше ви ей толкова — Ривъс приближи палеца и показалеца си.