Меридийн подви крака под себе си и седна върху тях.
— Ха! Не го познавам достатъчно добре, за да влизам в спор с него.
Ривъс се отпусна по гръб върху кревата с ръце под главата си.
— Никога не говориш открито за себе си, когато те слушат външни хора. Ти си потайна личност, макар и не такава, каквато беше, когато отначало дойде тук. Все пак боях се, че може би ще съжаляваш, ако разкриеш публично толкова много от себе си.
Така е, беше се променила. Фактът, че той бе предусетил чувствата й я изпълни с радост.
— Искал си да ми спестиш сетнешното притеснение.
— Да. Познавам и двама ви. Прекарал съм с Уилям години в пиене и задяване на момите… — той спря и я погледна с болезнено изражение.
Меридийн не пропусна да се хване за думата.
— Задявки с момите ли?
Ривъс изведнъж доби приветлив вид.
— Виж какво, Меридийн, не беше нищо особено. Просто пирувахме и… и водехме глупави разговори.
Сигурно щеше да се наслади на гърченето му, ако не беше толкова ревнива.
— Глупави ли? Съмнявам се. Сигурна съм, че напълно сериозно сте гонили момите.
— Предполагам, не смяташ да погледнеш на онези времена като на подготовка за брачния ми живот?
Това беше последното нещо, което очакваше да чуе от него. Отговори му с първото, което й дойде наум.
— Бях затворена в манастир и предпочитам да не вярвам на подобни празни дрънканици.
Ривъс умолително повдигна вежди.
— Тогава може би ще приемеш, че се дължи на нещастното детство на един син на месар?
За мъж с неговия ръст и сила, той се гърчеше елегантно, с грация и чар. Меридийн преливаше от задоволство.
— Дори когато сте се задявали с беззъби старици ли?
— Щеше ли да предпочетеш целомъдрен съпруг? — додаде той, докато чертаеше с пръсти кръгове по покривката на леглото. — Тук, в леглото си?
— Бих предпочела изобщо да нямах съпруг.
Той докосна ръката й с върховете на пръстите си.
— Не можеш да отречеш, че интимностите ни ти допадат.
Искаше му се да зарежат темата за прегрешенията му. А тя настояваше, като се наслаждаваше на неудобството му.
— Да не би да ти се е приискало да изпробваш наученото? Тук и сега?
Повече от разумно, той отговори:
— Съпрузите не могат да се задява с жените си.
— Трябва ли да съм ти признателна за тази необорима логика?
Ривъс се стегна.
— Не търся признателност.
О, не! Не и Ривъс Макдъф. Излежаваше се в леглото й, сякаш беше неговото собствено. Всъщност, според закона беше точно така. Леглото му принадлежеше, заедно с цялото му друго съдържание
— Нима се надяваш да ме накараш да забравя жалкото ти минало?
— Надявам се отново да те чуя как произнасяш на един дъх моето и Божието име.
По корема й се разля топлина. Той се надигна и се премести над нея, на една ръка разстояние от лицето й. Очите му бяха изпълнени с томление.
— Ако имах право само на едно-единствено желание, щях да поискам тази нощ да те държа в ръцете си и между нас да има хармония.
Да се разговаря с него беше най-лесното нещо на света. От Ривъс струеше топлина и честност.
Тя се усмихна на това друго негово похвално качество.
— Знаеш ли какво е казал баща ми, когато е разбрал, че съм се върнала у дома?
Защо ли бе нарекла Елджиншър свой дом.
Ривъс скочи рязко и остави Завета на масата до светилника. Седна на ръба на леглото и заби поглед в стената.
— Не. Бих дал мястото си в рая, стига да можех да бъда там.
Говореше сериозно и Меридийн почувства как след тези думи станаха още по-близки.
— Ти го познаваш по-добре от мен. Какво мислиш, че е направил?
— Каквото прави всеки изплашен страхливец. Намерил е някой слаб човек и е излял злобата си върху него.
— Изплашен страхливец? Баща ми?
Той я погледна през рамо.
— Сигурно е, че се страхува от теб. Бои се дори повече от теб, отколкото от краля на Шотландия.
— Това е абсурд. Защо ще го е страх от мене?
— Защото, мое възпитано в манастири момиче, той трябва да предаде властта си на теб, принцесата на Инвърнес.
— Не бъди толкова сигурен в това. Дори ако аз — а аз не го казвам — обявя, че съм принцесата на Инвърнес.
Ривъс я чукна по носа с показалеца си.
— Прекалено дълго си била настрани. Омаловажаваш значението си за този, който носи кралската корона на Хайлендс.
Цял живот не би стигнал да забрави Кътбърт Макгиливри.
— Баща ми няма да ми даде меча.
„Напротив, ще го даде“ — казваше изражението на Ривъс.
— Той няма друг избор, особено когато пред него са застанали хората му, а синовете му са се наредили край него.
— Искаш да организирам публичен спектакъл! — сви се тя.
— Не можем ли да говорим за по-приятни неща? — той се претърколи по гръб и отпусна широките си рамене на дюшека. — Изморен съм да говоря за шотландската политика, а като спомена баща ти получавам киселини.