А най-влудяващото от всичко беше, че се опитваше да свърши всичко сама. Шептящия беше тук, с нея, и трябваше да вземе някакво участие, налагаше са да работят двамата — Шептящия и тя. А малкият подлец се спотайваше и не правеше абсолютно нищо, за да й помогне.
Розово-червеният куб бе престанал да се отдръпва. Сега стоеше на известно разстояние от нея, но не много по-далеч от първия път, когато бе тръгнала към него. Бяха започнали да прииждат и други кубове, събираха се зад розовия, образувайки стройна фаланга. Съюзяват се срещу мен, помисли си Джил, също както са постъпили с Джейсън.
Направи няколко колебливи стъпки към розово-червения куб, в отговор на което той изчисти от повърхността си всичките уравнения и грозно оплетените диаграми и за миг изправи срещу нея гладката си, без никакво петънце розово-червена страна.
Джил се приближи до нея толкова близо, че трябваше да вдигне глава, за да види върха на куба. Чистата му повърхност все още оставаше розово-червена. Останалите кубове, които стояха зад нея, не се отдръпваха от местата си, диаграмите им не помръдваха, не потрепваха, а просто стояха — непоколебими, сякаш бяха замръзнали.
Бавно и колебливо розово-червеният куб започна да изписва нова диаграма върху гладката си повърхност, втъквайки в нея блестящи златисти нишки. Работеше внимателно, като че не бе сигурен какво точно прави и му се налагаше да намира правилния път слепешком.
Отначало високо към ръба образува триъгълник, обърнат с един от върховете си надолу. След това друг, по-голям триъгълник, чиито връх сочеше нагоре, така, че върховете на двата триъгълника да се докоснат. После, като че бе премислил нещо, кубът образува две успоредни вертикални линии, два лъча, започващи от основата на по-големия триъгълник.
Джил се взираше в тях, без да разбира нищо, после си пое дъх и каза гласно, ала много тихо:
— Е, това съм аз. Горният триъгълник е главата ми, долният е тялото ми, облечено в пола, а онези два лъча, които приличат на клечки, са крака!
После, встрани от диаграмата, която беше Джил Робъртс се появи начупена линия с пет върха.
— Това е въпросителен знак — изрече тя. — Сигурна съм. Питат ме какво представлявам.
— Точно така — отвърна Шептящия, говорейки някъде вътре в ума й. — Ти привлече вниманието им. Сега ми позволи да се намеся и аз.
42.
Въпреки запалените свещи, стаята беше тъмна, сякаш мракът поглъщаше мъждивата им светлина. Начупените сенки на мебелите наподобяваха дебнещи зверове, готови за скок. Стражът стоеше пред вратата, широко разкрачил крака. Кардинал Теодосий седеше на своя огромен стол с висока облегалка, загърнат в одеждите си.
— Доктор Тенисън — започна той, — откакто сте тук, за пръв път ми оказвате честта да ме посетите.
— Знам, че сте много зает, Ваше Преосвещенство — отвърна Тенисън. — При това не беше и необходимо.
— Нима сега е необходимо?
— Да, така мисля.
— Идвате при мен в труден момент. Малко такива сме преживели във Ватикана. Сега сме изправени през огромно затруднение. Онези глупаци отвън…
— Тъкмо затова дойдох при вас. Джил…
— Очаквам подобна постъпка от страна на човешките същества. Вие, хората, сте лекомислена раса. Разумни същества, ала извънредно емоционални. Понякога ми се струва, че здравият разум ви напуска. Не бих очаквал подобен обрат при роботите. Ние сме уравновесени същества, бих казал флегматични. Не бихте могли да си представите, че роботи биха могли да изпаднат в такава истерия. Ала вие щяхте да кажете нещо за Джил?
— Да — отговори Тенисън.
— Тя е едно от най-изтънчените човешки същества, които някога съм срещал. Тя е свързана с нас, интересува се от нашата съдба и от Ватикана. Зная колко упорито работи.
— Имате право наистина.
— Когато тя дойде тук — продължи кардиналът, — не беше особено очарована. Както добре знаете, искаше да пише за нас, ала ние не можехме да й позволим да стори това. Дори по едно време си мислех, че когато пристигне корабът, тя ще отпътува с обратния рейс. Не желаех да постъпва така, защото усещах, далеч преди тя да го бе показала, че е способният, отдаден на работата си историк, от какъвто се нуждаехме и какъвто никога не бяхме успели да намерим. Кажете ми докторе, ако сте в състояние да ми отговорите, защо простодушни същества като нас изпитват такава отчаяна нужда историята им да бъде написана? Не за някой друг, а за самите нас. Джил би била доволна да я напише за другите, но ние не бихме допуснали това. Ала сме истински щастливи, че го прави заради нас.