— Да, и от това ще има невероятна полза — иронизира я Екюър. — Ще разсее всичките ти грижи с мънкането си. Ще ти каже, че правото е на тяхна страна — не се тревожи за това, дете. В края на краищата всичко ще бъде наред.
Тенисън се изправи.
— Ще отида да видя как е Мери.
— Ще дойда с теб — каза Екюър, после се обърна към Джил: — Ти искаш ли да ни придружиш?
Джил потръпна.
— Не. Не мисля. Ще направя нещо за вечеря. Би искал да вечеряш с нас?
— Не, благодаря. С радост бих го сторил, но имам много работа.
Когато излязоха навън, той погледна Тенисън.
— Не исках да те питам пред нея, но какво наистина се случи с лицето й?
— Някой ден — обеща Тенисън, — ще ти разкажем всичко.
44.
— Ще ми се да можех да ти опиша всичко — каза Джил на Тенисън. — Но умът ми е в пълен хаос. Случиха се толкова странни неща. Както ти разказах, гледах онази умопомрачителна диаграма, която имаше завъртулка от едната страна. Осъзнах, че диаграмата бях самата аз, а завъртулката беше въпросителен знак. Те ме питаха какво представлявам и аз започнах да си блъскам главата как да им отговоря, когато Шептящия ми каза, че той ще поеме разговора по-нататък.
— И го направи, нали?
— Да й аз бях заедно с него. Той се бе слял с ума ми и ние наистина представлявахме един общ разум. Аз осъзнавах какво се случва, ала нямах представа каква е същността на отделните епизоди. Преди хилядолетия хората са разполагали с уред, наречен телеграф. Разговаряли с него чрез прищраквания, които се предавали по жици. Просто стоиш от едната страна, чуваш прищракванията и не разбираш какво става, защото не знаеш кода. Чувствах се, сякаш слушам разговора на извънземни същества — чувах всички думи, бръщолевенето и врявата, докато общуват помежду си и бях напълно безпомощна, защото не знаех езика.
— Ти каза телеграф. Имаше ли прищраквания?
— Няколко пъти струва ми се, и още много други звуци, които предполагам, че издавах аз, без да зная защо го правя. Цял рояк глупави мисли се носеха в мозъка ми, уж мои, но бяха на Шептящия, защото съм сигурна, че на мен няма откъде да ми хрумнат. Понякога ми се струваше, че схващам какво става, след това отново губех нишката и отново се изгубвах. Обикновено такава ситуация би ме подразнила, бих обезумяла, задавайки си въпроса в що за създание се бях превърнала. Но там нищо не ме дразнеше. Въобще не бях ядосана, нито зашеметена. Умът ми работеше с кристална яснота, макар че недоумявах какво става. Понякога ми се струваше, че съм съвсем друго същество, друг път пък ми изглеждаше, че стоя някъде встрани, извън себе си, и наблюдавам странното същество в което се бях превърнала и което правеше всички тези необичайни неща. През цялото това време съществото-уравнение, заедно с други, събрани около него, бавно изписваха цели групи прости уравнения и диаграми. Не, не дълги вериги от уравнения и сложни диаграми, а много прости, сякаш разговаряха с дете. С гальовни, къси думички, с каквито човек разговаря с малки деца. И си помислих, че той е също така объркан, както бях аз. Знаеше точно толкова какво става, колкото знаех и аз. Защото цъкането, сумтенето, цвъртенето и всички други звуци, които издавах, сигурно са му приличали толкова на език, колкото диаграмите и уравненията приличаха на език на мен.
— Шептящия вероятно е разбирал част от него — предположи Тенисън. — Шептящия е водил разговора. Той е бил нещо като преводач и на двата езика.
— Според мен той не се справи добре като преводач — рече Джил. — Макар и да мисля, че се опита да го стори. Той работеше и с двата езика. Приближихме си — искам да кажа пристъпихме по-близо до съществото-уравнение и наблюдавахме какво става с него. От време на време показвах с пръст някое уравнение и диаграма, сякаш задавах въпроси за тях, макар че не аз самата формулирах тези въпроси. Правеше го Шептящия и когато това се случеше, съществото-уравнение повтаряше всичко отново и отново, с огромно търпение, опитвайки се да ме накара да разбера. Понякога му се налагаше да повтаря няколко пъти, докато Шептящия разбере.
— Но ти нищо ли не разбра?
— Джейсън, струва ми се, че разбрах — част от всичкото. И естествено, не напълно, а отделни фрагменти и детайли. Част от тях, чието значение бях доловила само откъслечно, веднага забравих. Не мисля, че те представляваха информация, която човешкият ум е в състояние да асимилира от първия път. Част от видяното беше нелепо, възмутително нелепо от гледна точка на човешките стандарти. Струваше ми се, че в него няма никаква логика. Знаеш ли какво си мисля, Джейсън?