— Не. Какво си мислиш?
— Мисля, че светът на уравненията оперира с променлив логически модел. Дадено съждение може да бъде логично в определен контекст, ала не и в друг. Това беше влудяващо. Тъкмо успявах да схвана някоя подробност, когато се появяваше друга и превръщаше частта, която бях разбрала, в необясним парадокс. Не зная. Наистина не зная. Сигурна съм, че разбрах посоката на разсъждения на част от всичко, което видях, но сега я изгубих. Шептящия каза, че иска да отида с него, защото моята гледна точка може да бъде различна от твоята, и предполагам, че сигурно се е оказало така. Нищо подобно не се случи с теб, когато беше там, нали?
— Не. Аз просто бях объркан.
— Разликата — продължи Джил, — не се дължи на това, че бях аз, а не ти. Колкото повече мисля, толкова повече се убеждавам, че не е. Шептящия е бил различен. Той е ходил два пъти в този свят, нали разбираш? Може би е схванал някоя от тайните му. Ако отидеш втори път там и ти би могъл да го сториш. Той вероятно е мислел през цялото време за това, откакто се върна с теб.
— Джил, съжалявам, че трябваше да преминеш през всичко това. Нямаше никакъв смисъл. Казах на Шептящия да те остави на мира. Той мислеше, че може да работи с теб както с мен, но аз му заявих…
— Да, зная. Той ми съобщи какво си му казал.
— А къде е Шептящия сега?
— Не зная. Съвсем внезапно се върнах — не тук, а в апартамента си. Всъщност, тръгнахме тъкмо оттам. Шептящия не беше с мен. Нямаше го нито в стаята, нито в ума ми. Не ми е ясно защо бях сигурна в това, но знаех, че го няма.
— Чудя се дали знае, че Декър е мъртъв. Това дълбоко ще го наскърби. Той и Декър бяха големи приятели. Декър се опитваше да се преструва, че му е безразлично, ала не беше така. Имаше високо мнение за Шептящия.
Джил взе кафеничето и наля чашката на Тенисън.
— Направих торта — каза тя. — Искаш ли едно парче.
— По-късно — отговори той. — Малко по-късно. Онова задушено, което беше сготвила…
— Беше вкусно, нали?
— Прекрасно! Много питателно.
— Джейсън, мислиш ли, че теолозите са убили Декър?
— Така всичко отива на мястото си. Кубовете изчезнаха, Декър е мъртъв. Изключиха ни от борбата. Ако бяхме запазили кубовете, Шептящия щеше да ни заведе в Рая. Координати не са нужни. Той притежава способността да проследява много слаби следи. Както кучето открива дирите на лисицата. Щом успя да ни заведе до света на уравненията, щеше да успее да ни заведе и до Рая. Във Вселената има толкова много неща, толкова много дири, които би могъл да следва.
— Джейсън, а възможно ли е да грешим? Ти, аз и Пол? А теолозите на Ватикана да имат право? Истинската вяра по-ценна ли е от знанието за Вселената?
— Джил, аз мисля, че отговорът е свързан с преценката ни какво трябва да бъде поставено на първо място. Ватикана е взел решение преди много години и сега някой се опитва да го ревизира. Решението, че първо е необходимо да знаеш, преди да избереш своята вяра. Може би това решение е неправилно. Струва ми се, че не е така, макар и да не съм съвсем сигурен в това.
— Може би никога няма да научим.
— Да, ти и аз няма да узнаем, но някой ден все някой ще узнае.
— А какво ще стане сега?
— Точно сега е невъзможно да научим.
— Джейсън, спомням си някои подробности, които долових в света на уравненията.
— Може би с течение на времето ще си спомняш все повече.
— Изпитвам безкрайна умора, имам нужда да си отдъхна. Има ли в това някакъв смисъл?
— Не много — отвърна Тенисън. — Ала не се безпокой. Този съвсем нормален ум се опитва да преведе извънземните понятия на човешки език.
— Има нещо друго. Представата за игри и огромното нетърпение, че предстои да изиграем някаква нова игра.
— Вероятно е било нещо съвсем различно, но все пак можем да започнем с него. Доловила си много повече неща от мен. Може би Шептящия ще може да ти помогне, когато се появи.
— Да, така мисля и аз. Шептящия сигурно е разбрал много повече неща от мен.
Някой почука на вратата. Тенисън отвори. Беше Теодосий.
— Колко мило, че идвате — посрещна го Тенисън. — Влезте. За нас е голяма чест.
Кардиналът влезе и Тенисън затвори вратата.