Тълпата въздъхна като многоусто чудовище. Беше ли това въздишка на облекчение, зачуди се Тенисън. Краят на очакването.
След това някой гръмовно поде тържествена молитва. Гласът принадлежеше по-скоро на човек, отколкото на робот. Останалите се присъединиха към него и хорът от молитвени вопли отекна навсякъде из Ватикана. Мнозина коленичиха и започнаха, други останаха прави, а миг по-късно камбаните на базиликата забиха на умряло. Величествен погребален звън.
Екюър се върна при Тенисън и двамата отново заговориха.
— Няма ли да останеш при тях? — попита Тенисън. — Не обръщай внимание на езичник като мен.
— Аз не съм… — започна Екюър, ала замълча. След малко продължи: — Ако Мери можеше да узнае отнякъде за всичко това, щеше много да й хареса. Тя беше толкова набожна. Редовно ходеше на литургия, прекарваше цели часове коленичила, изричайки молитвите си. Не за да си придава благопристоен вид, не за да привлича вниманието с драматизъм, а защото религията беше смисълът на нейния живот.
Това вероятно обяснява факта, помисли си Тенисън, че именно тя бе намерила Рая. Но той не изрече гласно мисълта си.
Известно време вървяха, без да говорят. После Екюър попита:
— Как се чувстваш?
— Тъжно ми е — отвърна Тенисън.
— Не трябва да изпитваш вина.
— Да, изпитвам вина. Лекарят винаги я чувства, това е вътрешно наказание, цената, която плаща за привилегията да бъде лечител на другите. Ще ми мине.
— Трябва да се погрижа за нещо. Какво ще кажеш, ако се разделим?
— О, не се притеснявай, ще се разходя — отвърна Тенисън. — Така ще се чувствам по-добре.
Да, наистина можеше да стори така. Джил беше отишла отново в библиотеката. Каза му, че работата ще ангажира ума й. Предпочитала да се натовари максимално. Тенисън не искаше да се прибира в апартамента, защото без нея щеше да му изглежда пуст до болка. Разходката наистина щеше да го разсее и успокои.
Ала не се получи точно така, както бе очаквал. В гърдите му продължи да тлее смътно безпокойство. Пък и непрекъснатият, погребален звън на камбаните в базиликата го депресираше допълнително.
Вървеше вече петнадесет минути, когато осъзна, че е поел по пътеката към хижата на Декър. Спря насред път, обърна се и тръгна обратно. Не можеше да отиде в хижата на Декър, просто не можеше! Трябваше да измине доста време, за да посети отново това място.
Стигна разклонението и пое по пътеката, която водеше до едно възвишение, където той обичаше да отсяда, за да наблюдава грандиозния спектакъл на сенките, родени в пазвата на планините. Далечният погребален звън на камбаните го съпроводи.
Тенисън седна на малък камък, където присядаше винаги и се взря в далечината. Слънцето бе достигнало зенита си, склоновете изглеждаха бледосини, изпъстрени с по-тъмните петна на горите, които се катереха по тях, а снежнобелите върхове отразяваха блясъка на слънцето. Те се променят, помисли си той, цветовете се променят, движат се. След час нямаше да бъдат същите. Променят се, но се запазват в друг нюанс. Дано винаги да можем да им се радваме. Ако някой ден планините изчезнат и се превърнат в гладка равнина, формите на живот, които ще останат, ще прекосяват равнината и въобще няма да подозират, че тук са се издигали планини и светлината си е играла с мрака на цветове по снагата им.
Нищо, помисли си той, не остава същото.
Ние се стремим към знания. Задъхвайки се, отчаяно стискаме в длани, онова, което сме уловили. Непрекъснато работим, за да се доберем до окончателния отговор, или може би до множеството окончателни отговори, които се оказват неокончателни и просто водят до някой друг факт или фактор, който също няма да бъде окончателен. И въпреки всичко, продължаваме да опитваме, не можем да се откажем, защото като разум ни е отредено да бъдем вечно неспокойно и търсещи.
Той разпери ръце пред себе си и ги погледна, променяйки ъгъла, като че бяха част от него, която никога по-рано не беше виждал. Едно изпълнено с обич докосване на тези пръсти, което не беше нищо повече от докосване, и туморът изчезна от лицето на Джил. Не можеше да има никакво съмнение, каза си той, фактът просто не подлежеше на обсъждане. Грозният, разраснал се тумор беше върху бузата й, когато я погали. С милувката той бе изчезнал. Спонтанно излекуване? Не, невъзможно. Спонтанното излекуване не протичаше по такъв начин. За него бе необходимо поне мъничко време, а при Джил то стана почти мигновено.