Някакво свръхумение, казаха си двамата, може би, без да вярват на онова, което изричах. Просто им бе необходимо да кажат нещо. Това невероятно умение му бе дар от съществата в света на уравненията, дар, направен от един свят на друг.
Тенисън продължаваше да се взира в ръцете си. Струваше му се, че въобще не са по-различни от по-рано. Потърси вътре в себе си някаква разлика от преди, но не успя да открие нищо.
Възможно ли бе, питаше се той, всичките скрити, а може би еволюционно натрупвани през хилядолетията таланти, да съзряват в човешката раса и да се проявят точно в деня, когато най-много имаме нужда от тях? Съществуваха древни свидетелства за такива мистични излекувания чрез докосване с длан. Мнозина предявяваха претенции, че са изцелявали по този начин страдащи, ала никой от случаите не бе документиран. Същото беше положението и с Шептящия. Преди да дойде Декър в Края на Нищото, никой не е успявал да го види. А Декър не само го бе видял, ала и бе се оказал способен да разговаря с него. Но не е могъл да допусне Шептящия в ума си. И Джил, и той самият, можеха да правят това. Защо беше тази разлика между Декър и тях двамата? Нима бе възможно тя да отразява различни степени на скрити на един по-ранен етап заложби, които се развиват сега, но в различна степен при различните човешки същества? Или може би, когато човек притежава дадена способност, но не подозира това, той никога не полага усилие да я използва?
И все пак, в случая с тумора на Джил не се покриваше с никоя от двете възможности. Десетки пъти бе милвал със същата тази ръка бузата й, но до деня, когато се върна от света на уравненията, туморът бе оставал на мястото си, независимо от това колко често го бе докосвал. Разсъжденията до този момент бяха валидни само по отношение на Шептящия, но не можеха да обяснят случилото се с бузата на Джил. Особената способност или магия, или каквото я нарече, беше новопридобита и съществуваше само едно-единствено място, където Тенисън би могъл да я придобие.
Той отново погледна ръцете си. Бяха си същите както през целия му досегашен живот. В тях нямаше и следа от някакво новопридобито качество или изменение.
Лекарят стана от камъка и пъхна ръцете си в джобовете на сакото, за да не ги гледа. Камбаните на базиликата все още разнасяха погребалния си звън. Можеше да продължи разходката си, ала тя се бе оказала твърде гнетяща. Не му се ходеше никъде.
Реши да се върне в апартамента си. Джил нямаше да бъде там и щеше да се чувства самотен, но може би щеше да запълни времето си, приготвяйки вечеря, макар че за това беше още рано. Знаеше какво ще прави — щеше да се залови с едно особено ястие — мечта на всички чревоугодници — което щеше да му отнеме много време, но щеше да му създаде работа, макар че накрая по всяка вероятност почти нямаше да може да се яде. Не, рече си той, хрумването не е добро. Искаше да зарадва Джил с готова вечеря на масата, а някаква си каша, която тя няма да хареса, не изглеждаше приятна изненада. Стори му се странно да готви. Хюбърт беше готвил досега, а Джил се присъединяваше от време на време да му помага.
Той зави по пътеката и изведнъж спря като истукан. Срещу него крачеше фигура в пурпурна одежда, препасана на кръста, с поли, закачени на пояса, за да не се влачат в прахта. Беше кардинал Теодосий, с алена шапчица на главата.
Тенисън се отдръпна от пътеката, за да му стори място, ала кардиналът се приближи и спря.
— Ваше Преосвещенство — обърна се към него Тенисън, — не знаех, че сте привърженик на разходките.
— Не съм — отвърна Теодосий. — Макар и да чувам, че вие сте.
— Да, така е. Може би някога трябва да повървим заедно. За мен това ще бъде приятно изживяване. Надявам, че ще бъде същото и за вас. Можете да видите толкова много неща, за които да говорим.
— Красота? — въпросително изрече кардиналът. — Красотата на природата?
— Тъкмо това имах предвид. Красотата на далечните планини и на цветята, които цъфтят край пътя.
— Красотата е за вашите очи, но не и за моите — отвърна кардиналът. — Когато хората създали нас, роботите, са ни лишили от определени способности, една от които е възможността да оценяваме красотата. За мен съществуват други видове красота. Красотата на логиката, на великолепните абстракции, за които можем да мислим с часове.
— Това е прекалено лошо. Пропускате толкова много, щом сте лишени от способността да се радвате на физическата красота.
— Вие също, защото ви липсва нашата способност.
— Съжалявам, Ваше Преосвещенство, не исках да ви обидя.