— Този, последният, е моят — обади се Джил.
Петият беше отровнозелен зелен. И уравненията, и диаграмите му бяха обагрени в мрачно златистокафяво.
— Защо са така сигурни? — обърна се Тенисън към Шептящия. — Сигурен ли си, че знаят къде е Рая?
— Те не познават това място под името „Рай“. Наричат го другояче. В някакъв далечен сектор на Галактиката има някакво място — непознато за нас, но много известно.
— Тъкмо това известно място ли е Рая?
— Почти сигурни са, че е — отвърна Шептящия. — Там се издигат блестящи кули, шум, който вие наричате музика, и стръмни стъпала, които водят до кулите.
Придвижваха се към петте куба. Междувременно кубовете също се движеха и когато Джил и Тенисън стигнаха съвсем близо до тях, те се разпръснаха на всички страни. Около Джил и Тенисън се образува кръг, в чиито център стояха те.
Розово-червеният куб бе обърнат към тях. Сега те се намираха в близост до него, той изтри уравнението, което показваше, и започна да го заменя с друго — съвсем бавно, за да може да бъде прочетено дори от човек, незапознат с този вид общуване.
— Ние ви посрещаме с „Добре дошли“ — гласеше уравнението. — Готови ли сте за съвместното ни рисковано дело?
— Шептящи! — извика Тенисън. — Шептящи!
Никой не му отговори. Пък и от това нямаше смисъл, защото беше съвсем ясно, че не те разчитаха уравнението, а Шептящия. И защото беше свързан с тях, те също го разбираха.
— Вие няма да правите нищо — продължаваше плавно уравнението. — Просто ще останете на местата си. Няма да предприемате нищо. Разбрахте ли?
— Разбираме — отвърна Шептящия и когато изрече тази дума, отговорът, който беше дал, се появи във вид на малко, просто уравнение върху повърхността на розово-червения куб. Сякаш се изписа там, помисли си Джил, за да научат всички останали кубове какъв отговор е дал Шептящия.
Пълна глупост, каза си Тенисън, ала тъкмо тази мисъл премина през съзнанието му и Джил, и Шептящия, връхлетяха върху него, заглушавайки ума му, така че той повече не можеше да мисли. Те потиснаха цинизма и съмненията, които се бяха появили у него.
Сега върху розовата „черна дъска“ бавно се появяваше ново уравнение и Тенисън улови само началото от превода на Шептящия.
В следващия миг се озоваха в Рая.
Озоваха се на някакъв централен площад. Навсякъде около тях се издигаха кули. От кулите до тях долиташе божествена музика, която ги обгърна, и целият свят зазвуча в симфония. Паважът на площада беше златен или поне имаше златист цвят, кулите — бляскаво бели, тъй блестящи и толкова бели, сякаш бяха окъпани от светлина, бликаща вътре в тях. Мястото излъчваше святост, вдъхваше им чувството, че всичко наоколо е очистено от грехове.
Тенисън поклати глава. Нещо не беше наред. Да, наистина стаяха в центъра на площада, музиката изпълваше цялото пространство, кулите бяха бели и блестящи, ала тук нямаше никой. От едната страна стояха петте същества от света на уравненията и Шептящия — малка сфера от бляскав прах, ала не се появяваше никой друг. Всичко беше празно. Те стояха напълно сами. Рая, както по всичко личеше, не бе обитаван от никой.
— Какво става? — попита Джил. Тя бавно се отдалечи, разглеждайки площада. — Нещо не е наред, нали? На първо място, тук няма никой.
— На второ — додаде Тенисън, — няма никакви врати в сградите. Нищо тук не ми прилича на онова, което ние бихме нарекли „врата“. Виждат се само дупки — кръгли дупки. Миши дупки. На около три метра над улицата.
Наистина беше така, убеди се Джил. Нямаше и бойници. По цялата огромна височина на кулите не се виждаше нито една.
— Няма и бойници — отбеляза тя. — Човек очаква да ги има, щом са кули. Е, може и прозорци.
По площада се завъртя вихрушка и Тенисън потрепери.
Той забеляза между кулите нещо, наподобяващо тесни улици. Сигурно сме в центъра на града, помисли си той, ако това въобще е град. Погледна към кулите и разбра, че те са много по-високи, отколкото бе помислил отначало. Забиваха се право в синия небосвод и блясъкът им се губеше сред бездънното синьо небе. Отначало той бе помислил, че има множество сгради, всяка от които поддържа отделна кула, но сега бе на мнение, че е напълно възможно една-единствена огромна постройка да заобикаля целия площад, където се намираха, а кулите да се издигат пропорционално и симетрично по протежение на стената й. Онова, което бе приел за тесни улици между отделните сгради, вероятно бяха тунели, издълбани на нивото на улицата в монолитната сграда.