— Извади си го сам. Щом знаеш къде е, иди и си го вземи.
— Не мога — въздъхна Шептящия. — Нямам ръце, които да протегна, длани, в които да го стисна, нито сила да го вдигна. Ти трябва да го сториш заради мен. Нищо не би ти коствало в края на краищата. Нали сме приятели? Колко игри сме изиграли заедно. Можем да минем за стари приятели. Откога се познаваме.
— Веднъж да ми паднеш в ръцете — промърмори Декър. — Само да те хвана на мушката…
— Онова, което бе взел на мушката — рече Шептящия, — не бях аз. Беше сянка, която създадох, за да помислиш, че съм аз. Когато видя тази сянка, ала не стреля, разбрах, че си ми приятел.
— Приятел или не — заяви Декър, — или някаква си там сянка, следващия път ще натисна спусъка.
— Наистина можем да бъдем приятели — рече Шептящия. — Сякаш сме прекарали детството си заедно. Лудувахме и играхме. Опознахме се. Сега, когато назря моментът…
— Назрял?!
— Да, Декър, назря моментът да станем приятели. Спираме с игрите. Те бяха просто част от обреда. Може би беше глупаво от моя страна да ти досаждам, но в това се състоеше обредът за посвещаване в приятелство.
— Обред ли? Да не си си изгубил ума, Шептящи?
— Обред, за който не подозираше, ала в който все пак бе участник. Невинаги с охота, невинаги с настроение. Често ругаеше, гневеше се и желаеше смъртта ми, но се включваше в играта. Сега, след като всичко приключи, можем да си вървим у дома.
— Само през трупа ми! Няма да ти позволя да се намъкнеш в колибата ми.
— Няма да те притеснявам, бъди спокоен. Заемам съвсем малко място. Ще се свра в някой ъгъл. Дори няма да ме забелязваш. Толкова съм копнял за приятел! Трябваше да го търся прекалено дълго. Някой, който да ме разбира…
— Шептящи — прекъсна го Декър, — губиш си времето. Каквото и да целиш, по дяволите, просто си губиш времето.
— Можем да си бъдем полезни един на друг. Ще ти посочвам залежите на скъпоценни камъни, ще си говорим през самотните нощи, ще седим заедно при огъня. Има толкова много неразказани истории. А ти, може би, ще си в състояние да ми помогнеш с Ватикана.
— С Ватикана?! В името на Христа, какво общо имаш ти с Ватикана?
1.
Джейсън Тенисън бягаше така, сякаш от това зависеше животът му. Той се спусна ниско над стръмната планинска верига, разположена на запад от Гътшот, и веднага щом съзря светлините на селището, натисна копчето за катапултиране. Почувства се изхвърлен нагоре с по-голяма сила, отколкото бе очаквал. За миг го обгърна тъмнина. След това, докато тялото му се въртеше, той видя светлините на селището и си помисли, че това може да е летателният апарат. Но дали наистина бе видял апарата, или не, нямаше почти никакво значение. Апаратът щеше да прелети над Гътшот, плъзгайки се надолу над океана, който опасваше малкото селище и летището за космически кораби на фона на възвишаващите се планини. Някъде, около петдесет мили навътре в морето, ако изчисленията му бяха точни, летателният апарат щеше да падне във водата и да потъне. Също така щеше да изчезне, надяваше се той, и доктор Джейсън Тенисън, придворен лекар на маркграфа на Девънтри. Радарът в космическата база в Гътшот без съмнение беше уловил летателния апарат и щеше да проследи траекторията му към водата, ала поради малката му височина, базата скоро щеше да загуби връзка с него.
Падането му се забавяше и изведнъж, в мига, когато парашутът изцяло се разтвори, той беше отхвърлен настрани и започна да кръжи, описвайки широки дъги. Насочено към небето въздушно течение подхвана парашута и го понесе към мержелеещите се върхове, намалявайки въртенето. Ала след миг той излезе от обсега му и гладко се понесе надолу. Тенисън, увиснал на въжетата, се опита да прецени къде ще се приземи. Струваше му се, че ще бъде някъде в южния край на космическото летище. Затаи дъх и продължи да се надява всичко да приключи благополучно. Провря ръце през ремъците на парашута и сграбчи лекарската си чанта, като я притисна към гърдите си. „Дано всичко върви добре — помоли се той — и нещата да продължат да се развиват по план.“ Досега очакванията му се бяха оправдали. Целия ден бе запазил малката височина на летателния апарат, носейки се сега като стрела в нощта и описвайки широки дъги, за да избегне феодалните владения, където радари опипваха небето, защото в този жесток свят на враждуващи феодали всичко бе държано под непрекъснато наблюдение. Никой не знаеше по кое време и от коя посока щяха да връхлетят нападателните отряди.
Той погледна надолу, като се опита да прецени колко близко над твърдата земя може да се спусне, ала тъмнината правеше невъзможна подобна преценка. Усети, че се напряга, после съзнателно си заповяда да се отпусне. Когато докосне земята, трябва да бъде спокоен. Светлините на селището проредяваха на север. Осветеното трасе на летището се намираше почти под него. Последва тъма, която погълна светлините, и той докосна земята. Коленете му се огънаха под тежестта на тялото. Хвърли се настрани, здраво стиснал чантата. Парашутът се сгромоляса и той с усилие се изправи, опъвайки въжетата и плата.