Разбра, че се бе приземил до комплекс от складове в южния край на летището. Огромният силует на складовете бе затулил светлините. Късметът, осъзна той, отново е на моя страна. Дори да бе имал възможност да планира още по-прецизно всичко, не би могъл да избере по-добро място за приземяване.
Очите му започнаха да привикват с тъмнината. Забеляза, че складовете са построени на колони — около тридесетина сантиметра деляха основите на сградите от земята. Чудесно, помисли си той, тъкмо ще има къде да скрия парашута. Можеше да го сгъне и да го набута, докъдето стигне. Ако намереше някоя пръчка, можеше да го натика още по-навътре, макар че всичко, което беше нужно да направи, бе да го скрие, така че някой случайно минаващ да не го забележи. Това щеше да му спести време. Иначе се страхуваше, че може да му се наложи да копае дупка или да търси храсталаци, където да скрие парашута. Не биваше да го намерят до няколко дни, но скрит под складовете, можеше да не го открият години.
Сега, помисли си той, само да успее да намери кораб и по някакъв начин да се озове на борда. Можеше да му се наложи да подкупи някой от екипажа, но това нямаше да бъде трудно. Малко от корабите, които превозваха товари и се приземяваха в Гътшот, щяха да се върнат на летището в близко време, други пък може би въобще никога нямаше да се появят отново тук. Озовал се веднъж на кораба, той щеше да бъде в безопасност, освен ако някой не намери парашута. Нямаше да има никакви доказателства, че е скочил от летателния апарат.
След като скри парашута и откопча ремъците, придържащи чантата на кръста му, и я взе в ръка, той тръгна между двата склада. Спря в края на алеята и съгледа в далечината, точно насреща, кораб. Стълбата беше спусната и дълга колона от всякакви представители на извънземни се тълпяха в подножието й, подкарвани като стадо от малка група, плъхоподобни същества. Колоната се виеше на доста голямо разстояние от кораба. Плъхоподобните стражи крещяха на извънземните, размахваха тояги и ги подканяха да побързат.
Корабът скоро ще излети, рече си Тенисън, озадачен от факта, що за превозно средство е той. Малко пътнически лайнери спираха на това летище, а пък този тук въобще не приличаше на лайнер. Беше къс, стар корпус, почернял и неугледен на вид. Името му бе изписано високо над илюминаторите. Измина доста време, преди Тенисън да разчете на фона на олющената боя и ръждясалия корпус името „ПЪТЕШЕСТВЕНИК“. Запуснат летателен апарат, който всеки уважаващ себе си пътешественик едва ли би предпочел като превозно средство. Докато го оглеждаше с известна доза неприязън, Тенисън си напомни, че положението, в което се намира, не му позволява да бъде придирчив. Очевидно корабът скоро щеше да излети и това беше далеч по-важно от липсата на информация що за летателно средство е той. Ако успееше да се качи на борда, всичко се нареждаше чудесно. Дано късметът и този път не му изневери…
Тенисън се прокрадна към края на алеята. Надясно от него, зад складовете, блесна ярка светлина от отсрещната страна на тротоара, успореден на пистата. Приближавайки предпазливо няколко крачки напред, той видя, че светлината идва от малък бар.
Нещо ставаше в подножието на стълбичката. Паякообразно извънземно, с множество ръце и крака, се караше с един от плъхоподобните стражи, надзираващи качването на борда. Тенисън видя как паякообразното извънземно бе избутано от колоната и един от плъхоподобните го последва, побутвайки го с тоягата си.
Фасадата на склада бе потънала в дълбока сянка и Тенисън бързо се промъкна покрай нея. Достигна ъгъла и застина неподвижно, вперил поглед в бара. Най-добрият маршрут за него, пресметна той, беше да премине покрай бара и да приближи кораба откъм предната му страна. Притаен в сянката му, можеше да притича до стълбичката и да изчака удобна възможност.
Последният пасажер наближаваше стълбичката. След няколко минути заемането на местата щеше да приключи. Може би корабът нямаше да излети незабавно, но ако искаше да се качи на борда, трябваше да действа бързо.