Водата беше топла, а тинята мека. Червата му бяха пълни. За момента нямаше никаква опасност. Изпълваше го задоволство и той си позволи да хлътне по-навътре в тинята, която потъваше под него. Когато тинята престана да поддава, той раздвижи крачката си, опитвайки се да потъне по-надълбоко, ала това не се увенча с успех, макар че когато престана да полага усилия, той можеше да долови как тинята започва се движи над него. Беше топло, това бе допълнителен фактор, гарантиращ сигурността му. Разположи се на най-голямата възможна дълбочина, заемайки максимално компактна форма. Задоволството му се засили, цялото му същество бе обзето от отпадналост. Независимо колко тънък беше слоят тиня, който го покриваше, той оставаше скрит. Съществуваше голяма вероятност нито един дебнещ хищник да не го открие, нито някоя твар да го погълне цял. Колко хубаво, помисли си доволно той. Не беше необходимо да се движи, нямаше нужда да си навлича неприятности като шава насам-натам. Имаше всичко, от което се нуждаеше. Беше се наял до насита, докато храната престана да го изкушава. Беше му топло и се чувстваше на сигурно място. Можеше да остане неподвижен, да не се напряга…
И все пак откри, че го измъчва някакво вътрешно безпокойство, което бе възникнало, след като се настани удобно, наслаждавайки се на доволството, което го бе обзело. Въпрос, който никога по-рано не му бе хрумвал, защото до този момент въобще не си бе задавал никакви въпроси. Досега не бе осъзнавал, че може да възникне подобен въпрос. Но той възникна и това беше всичко. Никога не го бе било грижа кой е. Проблемът за самоличността му не бе възниквал досега.
Той неспокойно се раздвижи, объркан и разстроен от неочаквания въпрос, който бе смутил покоя му. И това не беше най-лошото от всичко. Имаше и нещо друго. Като че не беше самият той, не онзи, у когото бе възникнал въпросът. Въпросът бе дошъл някъде отвън и се бе загнездил в съществото му. А извън него нямаше нищо — нищо, освен топлината на плиткото море, меката тиня на дъното и усещането, че ужасната сянка, отворила хищна паст да го погълне, сега я няма, а и не можеше да го види. Той изобщо не бе застрашен от дебнещия хищник, който разкъсваше трилобитите.
— Боже мой! — помисли си той, внезапно обзет от страх и изумление. — Аз съм трилобит!
След като произнесе тези думи, плътният мрак избледня, след това изчезна. Той отново седеше в креслото, Екюър стоеше пред него, придържайки шлема в ръце. Тенисън шумно въздъхна и се взря в Екюър.
— Екюър, ти каза, че си взел този куб наслуки. Но не е така.
Екюър се засмя.
— Не, не беше съвсем наслуки. Напомних ви за онзи медиум, за който ви разказах.
— Да, мъжът, който се превърнал в трилобит. Но всичко беше така истинско!
— Бъдете сигурен, приятелю — каза Екюър, — че това не беше игра на сенки. Нито някакво развлечение. За известно време и вие бяхте трилобит.
14.
Когато Тенисън се прибра в апартамента си, Джил седеше пред камината. Той бързо прекоси стаята и спря пред нея.
— Чудех се какво става с теб. Тъкмо се канех да те потърся.
— Хюбърт приготвя вечерята — отговори му тя. — Казах му, че може да остана. Имаш ли възражения?
Той се наведе да я целуне, после седна до нея.
— Всичко е наред — рече той. — Как вървят нещата при теб?
Джил направи гримаса.
— Зле. Не ми позволяват да напиша статия. Вместо това ми предложиха работа.
— И ти прие?
— Не, не съм. Не съм сигурна дали ще го сторя. Чух, че ти оставаш.
— Поне за известно време. Добро местенце да си отдъхне човек.
Тя посочи с жест единствената роза във вазата върху масичката за кафе.
— Откъде взе това?
— Един градинар ми я подари. Попаднах в прекрасна градина тази сутрин. Бих желал да ти я покажа.
— Предложиха ми жилище, където мога да остана и се нанесох тази сутрин — обясни Джил. — Намира се на четири врати от апартамента ти. Роботът, който ми помогна да се нанеса, ми каза, че си тук. Да ти се намира нещо за пиене?
— Мисля, че да — отвърна той, — но първо нека разгледаме градината.
— Ами добре — съгласи се Джил.
— Ще ти хареса — увери я Тенисън.
Когато се озоваха в градината, тя попита:
— Що за врява вдигна за тази градина? Това е просто обикновена градина. Какво ти става?
— Ами нямах предвид самата градина — обясни й той. — Представям си Хюбърт в кухнята как е наострил уши. Направиш ли нещо на това място, след десет минути всеки е чул за него. Не бих се обзаложил, че няма да чуят какво си приказваме в градината, но поне ще имаме възможност да опитаме. Трябва да говорим за толкова много неща.