— Престоят ти на Гътшот си казва думата — отбеляза тя. — Тайни разузнавателни служби и така нататък…
Той вдигна рамене.
— Може би. Сигурно имаш право.
— Очевидно с огромно нетърпение се възползва от възможността да останеш тук. Следователно, сигурно не съм сбъркала чак толкова много.
— Вероятно всичко е наред — съгласи се той. — Ала е странно. Ужасно странно. Тук има една жена — онази, заради която Екюър ме извика тук — нуждаеше се от лечение. Тя твърди, че е открила Рая.
— Рая ли?
— Точно така. Рая. Разбираш ли, те работят по тази програма. Хора, които мислено се пренасят на други места, събирайки информация, която се захранва в компютърния „папа“. Ала имам чувството, че не е съвсем така. Преди две вечери Екюър спомена нещо, което ме накара да мисля, че между Ватикана и Информационната програма съществуват различия.
— Рай? — повтори Джил. — Искаш да кажеш онзи Рай, описан в Библията със златните стълбища, фанфарите и летящите ангели?
— Нещо подобно.
— Но, Джейсън, това е невъзможно!
— Вероятно, ала Мери мисли, че го е открила. Екюър наполовина е повярвал в това.
— Екюър е глупак.
— Не, не е — възрази той. — Джил кажи ми, в твоя случай действаха ли от позиция на силата?
— От позиция на силата ли?
— Да. Екюър направи твърде прозрачен намек, че може и да не ми позволят да напусна планетата.
— Не. Никой не ми е споменавал такова нещо. Разговарях с един кардинал. Облечен в пурпурна дреха, на главата с алена шапчица, осветен от една-единствена свещ… О, почакай малко. Затова ли оставаш тук? Защото ти забраняват да си тръгнеш?
— Не. Може би ще ни позволят да си тръгнем. Но заплахата тъй или иначе е налице. Това място се управлява от Ватикана и каквото Ватикана каже, е закон. Но аз оставам, защото ми се чака. Засега. Никъде другаде не бих могъл да отида. Освен това, тук се чувствам удобно. И да си призная, доста съм заинтригуван.
— И аз — рече Джил. — Кардиналът не пожела да чуе и дума за намерението ми да напиша статия или книга за планетата. Не спомена, че няма да ми позволи да напусна това място. Всъщност, помислих си, че ще ме изхвърли. После ми предложи работа.
— Желязна ръка в кадифена ръкавица.
— Сигурно е така. Той е симпатичен робот, бих казала, симпатичен старец. Доста приятен, но упорит. Спорих с него, но той не отстъпи ни на йота.
— Каква работа ти предложи?
— Искат някой да напише историята на Ватикана. Кардиналът твърди, че нито един от хората им не би могъл да се справи. Ще повярваш ли на това — имат пълни записи на всичко, което се е случило тук, всичко, което е направено от пристигането на първия им кораб. Информацията е събрана и очаква някой да я систематизира. Доколкото си спомням, не отговорих с твърдо „не“. По-скоро заявих, че ще помисля. Вероятно оставих у него впечатлението, че отговорът ми ще бъде отрицателен.
— А такъв ли ще бъде?
— Джейсън, честно ти казвам — не зная. Помисли си! Всичко е събрано там. Очаква някой да го измъкне на бял свят. Стояло е на мястото си досега и никой не се е докосвал до него.
— Но каква полза ще има от всичко, след като не можеш да го публикуваш?
— Прав си. Абсолютно никаква. Джейсън, приличам ли на човек, който се опитва да измъкне нещо.
— Ами да. Като си помисля малко, ми се струва, че е точно така.
— Няма да мога да си простя — продължи Джил, — ако не направя опит да се заема с това.
— Джил, тук нещо не се връзва. Първо ти отказват да пишеш за тази планета, после ти предоставят цялата история на златен поднос. Освен ако наистина не искат някой да напише историята им. При това са убедени, че могат да те задържат тук…
— Ако е така — рече тя, — те са ужасно самонадеяни.
— Точно същото каза Екюър преди две вечери. Сигурни са в себе си.
— Джейсън, изглежда, че аз и ти сме двама глупаци, щом сме се довлекли тук. Ако Ватикана не желае да изтича никаква информация, единственият сигурен начин да го постигне, е да направи така, че никой, пристигнал тук, да не може да си тръгне.
— Но тук пристигат толкова много поклонници. Идват и си отиват.