При едно от своите посещения кардиналът заяви без никакво предисловие:
— Вие се превръщате в една от нас, госпожице Робъртс.
— Е, едва ли, Ваше Преосвещенство — отвърна Джил.
— Нямах предвид онова, което очевидно сте си помислили — възрази кардиналът. — Имах предвид вашата гледна точка, очевидния ви ентусиазъм и неотклонното ви желание да се придържате към фактите.
— Ако имате предвид истината, Ваше Преосвещенство, аз винаги съм била неин привърженик.
— Проблемът е не толкова в истината — поясни роботът, — колкото в тълкуването й. Аз вярвам, че вие ще започнете да разбирате нашата мисия тук.
Джил изблъска настрана документите, върху които работеше.
— Не, Ваша Светлост, още не разбирам. Може би вие ще хвърлите светлина върху тези въпроси. Има много неща, които липсват, за да стане картината пълна. Основното, което липсва, е обяснението на факта какво ви е накарало да дойдете тук, в Края на Нищото. Какво ви накарало да напуснете Земята? Предполага се, че сте се дразнели от следното: роботите не били допускани в никаква църковна общност, било им е забранено да изповядват религия. Това ще ви каже всеки робот във Ватикана, сякаш това е един от постулатите на неговата вяра. Но аз не откривам недвусмислени доказателства…
— Не е водена статистика за времето, преди да пристигнем тук — каза кардиналът. — Не е имало никаква нужда да го правим. Всички ние бяхме наясно защо идваме тук. Това е част от нашата същност и се разбира от само себе си. Не е било необходимо да го записваме, тъй като фактът е всеизвестен.
Джил не попита нищо повече. Боеше се да спори с кардинал, та бил той и робот. Негово Преосвещенство изглежда не забеляза, че тя изостави темата. По всяка вероятност беше уверен, че й е предоставил задоволително обяснение. Самият той не пожела да продължи разговора. Остана още няколко секунди, после се изправи и си тръгна.
Дните на Тенисън бяха запълнени до крайност. Той бродеше из Ватикана, наблюдаваше, изучаваше го, разговаряше с роботите, които срещаше. Посещаваше Изследователите и опозна добре неколцина от тях. Установи особено приятелски отношения с Джеймс Хенри, човекът, който бе живял като трилобит.
— Значи си разглеждал трилобитния куб — зарадва се Хенри. — Кажи ми, как се почувства след това?
— Ами, просто не успях — призна Тенисън, — да осмисля подобно нещо.
— И аз се чувствах по същия начин. Оттогава не съм изследвал. Откровено казано, боя се да го сторя. Казвам си, че не мога да достигна до нещо по-просто от трилобит. Това същество е близо до границата на сетивността. Още една стъпка и човек може да се превърне в безчувствена протоплазма, която не осъзнава нищо друго, освен подтика да яде и да избягва опасността. Може да се случи така, че ако навляза достатъчно дълбоко в миналото, завинаги ще заседна в безформена, подобна на желе жива маса. А това е кошмарен начин човек да приключи живота си.
— Би могъл да опиташ нещо друго.
— Не ме разбираш. Естествено, че мога да опитам нещо друго. Много Изследователи се насочват към определена област. Понякога успяват да проникнат в нея, много пъти претърпяват фиаско. Не можеш да бъдеш съвсем сигурен. Слушането е сложно нещо. Не е възможно да се контролира изцяло. Вземи Мери, например. Предполагам, че ще опита отново да намери Рая, а Изследовател като нея вероятно ще успее. Но дори и тя не може да бъде съвсем сигурна. В действителност никога не съм се опитвал да попадна при трилобитите. Просто така се случи.
— Тогава защо си изпълнен с нежелание да изследваш? Ти може би няма…
— Доктор Тенисън — прекъсна го Хенри, — както ви казах, на първо място не мога да обясня защо се насочих към тази област и защо продължавах да се връщам в нея. Но със сигурност зная, че след първите няколко пъти имах чувството, че се плъзгам по-добре смазан улей. Боя се, че той все още съществува и ме очаква. Отначало нямах нищо против. Всъщност, беше много забавно. Много интересно. Превъплъщавах се в няколко разновидности на първобитен човек и това беше добре. Естествено, плашех се, защото често се налагаше да се спасявам с бягство. Казвам ти, господине, онези наши предци не са имали много достолепен вид в зората на нашата ера. Интелектът ни не е бил висок. Били сме просто къс месо сред много други късове. Хищниците не давали пет пари дали ядат нас или нещо друго. Просто протеини и мазнини, ето какво сме били. Половината от времето аз тичах, обезумял от страх. Останалата част се хранех — с мърша, изоставена от големите котки и други хищници, можех да убивам единствено гризачи и да изравям корени, да събирам плодове, да ловя насекоми… Понякога ми призлява, като си спомня каква храна бях принуден да ям, как лакомо я поглъщах и бях щастлив, че съм се докопал до нея. Тогава това не ме дразнеше. Но сега все още сънувам как обръщам изгнил ствол на дърво и загребвам цяла шепа личинки, скрити под него. Те се гърчат и се опитват да се измъкнат, но аз не им позволявам. Стискам ги здраво и ги пъхам в устата си. Чудесно е да ги усещаш върху езика си. Имат сладникав вкус. После се събуждам, плувнал в пот, и изпитвам отвратителна тежест в стомаха. Ала като оставим това настрана, не беше зле. Дори когато бягах, за да отърва кожата, пак не беше зле. Да, треперех от страх, но страхът те изпълва с някакво опиянение, със задоволство, когато се измъкнеш, и започваш да си вириш носа пред голямата котка, която се е опитала да те сграбчи и да й крещиш. Да й се подиграваш. Ти самият се чувстваш адски голям, няма какво да правиш, освен да си пълниш стомаха, да намериш топло местенце и да подремнеш. Или възбуден до пръсване да тичаш след някоя женска… Ще ти кажа за най-доброто нещо, в което някога съм се превъплъщавал. Не беше човек — някой стар човешки прародител, нито пък същество, близко до човешкия род. Не съм сигурен дали някои от мъжките индивиди, в каквито се превъплъщавах, бяха човеци. Най-добър спомени ми е останал от един гущер. Не зная точно какъв, никой не знае. Екюър положи адски усилия да разбере. Дори поръча някакви книги, за които смяташе, че ще му бъдат от полза, ала те не му помогнаха. Мен не ме притесняваше, но той го изживя тежко. Предполагам, че е бил някаква преходна форма, брънка във веригата на еволюцията, същество, чиито скелет не е бил запазен, и палеонтолозите нито са го изкопавали, нито са си блъскали главите над него. Предполагам, пък и Екюър е на същото мнение, че гущерчето е живяло в Триас. Употребих думата „гущер“, но той вероятно не е бил нищо подобно. Не беше голям, но беше много бърз — едно от най-бързоногите създания от онази епоха. И беше много подъл. О, Господи, какъв подлец беше! Мразеше всичко, биеше се с всички живи твари, поглъщаше абсолютно всяко нещо, което се движеше. Тормозеше всичко живо наоколо. Дотогава никога не съм знаел, колко хубаво е човек да бъде подъл. Ама истински гаден, долнопробен подлец. Времето, което прекарах като трилобит, беше кратко, но се подвизавах като гущер доста дълго. Не зная точно колко, защото той не притежаваше чувство за време. Струваше ми се, че съм попаднал във вечността. Може би останах така дълго, защото всичко ми създаваше такова голямо удоволствие. Защо не помолиш Екюър да ти намери онзи куб с гущера? Ще ти хареса.