Тенисън поклати глава над тази загадка. Линията, която Ватикана следваше, изглеждаше нелогична. Роботите можеха, стига да бяха пожелали това, да ги върнат обратно, когато „ПЪТЕШЕСТВЕНИК“ се готвеше да излети обратно за Гътшот. Сигурно и двамата щяха да подочуят нещичко за Ватикана, но много малко от онова, което наистина става там. Джил можеше да напише статията си, спирайки се подробно на това как са я изхвърлили от планетата. Ала сред всичките скандали и проблеми на Галактиката такава статия щеше да окаже същия ефект както вълничката, предизвикана от камъче, хвърлено в океана по време на буря.
Най-простият отговор, онзи, който Тенисън приемаше най-неохотно, беше, че те двамата бяха необходими тук. Със сигурност се нуждаеха от лекар, който да се грижи за човешките същества. А може би беше истина, че нуждата на Ватикана от написването на нейната история, бе назряла. Също така беше истина, че за такава отдалечена планета е трудно да привлекат професионалисти отвън. Толкова трудно, че когато двама от тях се озовават там без покана, Ватикана веднага прави всичко възможно да ги привлече да му служат. Но поради някаква причина, която не можеше да обясни, Тенисън приемаше неохотно тази теза. На първо място не можеше да приеме мисълта, че той и Джил могат да бъдат така важни за Ватикана. Освен ако… Той продължаваше да си напомня, че роботите въобще нямаха намерение да им позволят да напуснат планетата.
Един от онези кубове, които гледа, много го разтревожи. Дори в съзнанието на един от обитателите, това беше някакво място, абсурдно за човешкия ум, изцяло неразбираемо. Онова, което Тенисън видя, макар и по-късно да осъзна, че в действителност не вижда, беше свят от диаграми и уравнения — или поне ги взе за такива, макар че не откри възприетите за това означения и символи, които поне смътно да напомнят за използваните за тази цел от хората знаци. Струваше му се, че се движи някъде във вътрешността на триизмерна черна дъска, а знаците, символите, диаграмите и уравненията го заобикалят от всички страни и изчезват някъде далеч в безкрая. Понякога му се струваше, макар и да не знаеше защо се чувства по този начин, че самият той или съществото, чиито ум споделяше, бе едно огромно уравнение.
Напразно търсеше отговор, обяснение, прониквайки в съзнанието на човека, който го бе приел, ала не получаваше ответна реакция. Съществото, помисли си Тенисън, най-вероятно не знаеше, че той е там. Самото то не се нуждаеше нито от отговор, нито от обяснения, то разбираше какво вижда. Може би тълкуваше видяното, споделяше опита от взаимодействията си с другите диаграми и уравнения. Но ако това ставаше, то убягваше от съзнанието на Тенисън. Той се губеше в морето на собственото си неведение.
Ала не се предаваше. Оставаше там и се бореше да разбере, опитваше се да схване поне един елемент, поне малко яснота, която можеше да му послужи като начало по пътя към овладяването на знания. Ала яснотата така и му убягваше. Когато съдържанието на куба се изчерпа и той отново се намери в човешкия свят, знаеше толкова малко, колкото в мига, когато проникна в чуждото съзнание.
Поразен, продължаваше да седи на стола.
— Това беше нещо интересно, нали, сър? — попита роботът-страж с весело цвъртене.
Тенисън прокара ръка по лицето си, опитвайки се да отпъди умората.
— Да — рече той. — Какво беше това?
— Не знаем, сър.
— Тогава каква е ползата — попита той, — че достигате до него?
— Ватикана може би знае — отговори роботът-страж. — Ватикана разполага с различни начини да узнае онова, което е необходимо.
— Е, аз искрено се надявам, че е така — каза Тенисън и стана от креслото. — Това е всичко, което мога да понеса за днес. Може ли да продължа утре?
— Разбира се, сър. Утре. По всяко време, когато пожелаете.
Утрешният ден го отведе в един есенен пейзаж.
Всъщност, нищо особено, едно обикновено място. Този път беше сигурен, че не се движи в рамките на някакъв разум. Просто се пренесе в онова място. Сега, когато отново се замисляше, не можеше да реши със сигурност, дали въобще бе попаднал в някаква реално съществуваща местност, макар да имаше това чувство. Можеше да се закълне, че е чул шумоленето на окапалите есенни листа под краката си, че е дишал свежия, упойващ като вино въздух, изпълнен с миризмата на огньове от запалени листа, на зрели ябълки, увиснали по клоните, едва доловимия аромат на късно цъфтящи цветя и попарената от сланата растителност. Беше чул, или поне така му се бе сторило, повея на вятъра из изсъхналите по полето стръкове царевица, отронването на желъдите по земята, внезапното, далечно пърхане на крила на яребица, мекото, тихо ромолене на поток, понесъл на повърхността си цяла флотилия опадали листа. Картината беше цветна — Тенисън бе сигурен в това. Златистият облак на ореховото дърво, пурпурът на ясена, крещящата яркожълта окраска на трепетликата, аления като бликнала кръв клен, наситено червеното и кафяво на дъба. И над всичко това се носеше горчиво-сладкият дъх на есента, велелепието на природата и доволството от една изтичаща година, когато работата е свършена и когато спокойното време за почивка вече е настъпило.