Чувството за сигурност, усещането за спокойствие — е, може би малко измамно — всичко това се долавяше в този пейзаж. Тенисън се чувстваше спокоен, бе се потопил изцяло в тази чудна атмосфера. Беше се скитал из хълмовете, следвайки лъкатушещия ручей, беше се взирал в докоснатото от кафяво-златистата палитра на есента блато, бе уловил полетелия към небето зов на обкичените със сърма и пурпур дървета и бе почувствал странно, проникващо в цялото му същество спокойствие. Спокойствието, което идва с проточилото се лято, мира и тишината, преди мразовитата зима, сковаваща душата, да връхлети с воя на фъртуна. Краткото време за отдих, часовете за почивка и размисъл, минутите, в които изцеляваме старите рани, като просто ги забравяме или ги изхвърляме от съзнанието си, заедно с всички онези превратности на съдбата, които са ги предизвикали.
По-късно, когато си спомняше видяното, той си каза, че това беше Рая, неговият Рай. Не високите, бляскави кули, огромните, широки, златни стълбища, небесните фанфари в Рая на Мери — това беше истинският Рай. Онзи — тихият, есенен следобед, който наставаше на земята след ослепителния пек на лятото и покоя, налегнал дългите, прашни пътища.
След кратка размяна на любезности с веселия робот-страж. Тенисън си отиде, потънал в размисъл. Докато вървеше към апартамента си, той отново се опита да улови предишните усещания, да види и изпита онова, което вече бе преживял, само за да осъзнае неговата безплътност, ефимерността на тази подвластна на есента земя, някъде далеч в космическото пространство.
Тази вечер той каза на Джил:
— Сякаш се бях върнал на родната си планета, в дните на юношеството, преди да вляза в медицинската академия. Домът ми бе на планета, подобна на земната, приликата със Земята беше удивителна. В действителност не мога да отсъдя, защото никога не съм бил на Земята, но са ми казвали, че родната ми планета много прилича на Земята. Беше заселена с британци. Наричаше се Падингтън — планета, наречена с името на град, ако наистина съществува такъв град, в което аз самият много се съмнявам. Тамошните жители никога не допускаха, че са направили грешка. Британците нямат чувство за хумор. Смятам, че много приличаме на англичани, на британци — който и да е правилният термин. Много говореха за Старата земя, като под Старата земя разбираха Англия, макар че това е странно, защото от статиите, които напоследък прочетох, се убедих, че планетата е свързана повече със Северна Америка. Като юноша бях запален по Англия или по легендите за Англия. Прочел съм доста от английската история. Библиотеката в нашия град имаше голяма секция…
— Все исках да ти кажа — прекъсна го Джил, — но ми се излезе от ума. В библиотеката на Ватикана има много книги от Старата земя — искам да кажа книги, донесени от Старата земя. Книги, а не ленти. Страници, поставени между корици. Всеки, който желае може да дойде и да чете. Мисля, че можеш да си вземеш някоя книга у дома, ако откриеш нещо, което желаеш.
— В близките дни, ще дойда да почета. Разказвах ти за Падингтън. Казвали са ми, че тази планета е почти съвършено копие на Старата земя. Хората все повтаряха, какъв късмет извадили, че са попаднали на нея. Наистина има планети, на които може да се живее, ала не много са като Старата земя. Повечето растения и дървета много приличат на онези на Земята — но забележи, такива, каквито има в Северна Америка, а не в Англия, макар че в Северна Америка и в Англия виреят и едни и същи растителни видове. И сезоните бяха същите, както на земята. В родния ми град се радвахме на великолепна есен — откраднатите дни на циганското лято, дърветата, грейнали в различни цветове, далечината, губеща се в есенна омара… Почти я бях забравил, но днес отново я видях в цялата й прелест. Или си мисля, че го сторих. Усетих аромата на есента, чух шумовете й, вървях сред тях…
— Джейсън, не се вживявай толкова. Опитай се да забравиш. Хайде да си лягаме.