— Но какво общо има това с живота след смъртта?
— Казвал ли съм, че между тях има нещо общо?
— Не, мисля, че не сте.
Понякога Тенисън се скиташе из околността, проследяваше полузаличени стъпки, проправяше си път през тесни, зелени долини, катереше се по стръмни хълмове, взел обяда си, бутилка вино и прибори за хранене в раницата си, която носеше на раменете си. Никога не губеше от поглед планините — те се възвисяваха над него, сини и пурпурни, величествени и винаги примамливи, сенките се гушеха между зъберите им, слънчевите лъчи се отразяваха в ледените им върхове. Той прекарваше дълги часове, седнал на върха на каменисти бърда; вперил ненаситен поглед в планините. Загадъчността и чудесата им винаги го преследваха, независимо от това колко дълго им се бе любувал.
После, поемайки обратно към Ватикана, той излизаше на някой път — малко по-широк от гранична бразда, и се прибираше у дома. Крачеше щастливо, изпод краката му се вдигаха облачета прах, топлото слънце милваше гърба му, а спокойствието на планината се вселяваше в съзнанието му. Няколко дни по-късно отново излизаше, този път поемаше друга посока, кръстосваше земята нашир и длъж, като не пропускаше да се любува на планините.
Един следобед, поел обратно към Ватикана по един от тесните пътища, чу, че нещо се пърпори зад гърба му. Хвърли поглед назад и съгледа стара, очукана кола и мъж, който седеше на волана. Тенисън се изненада. Това беше първата му разходка, когато срещаше човек, та какво остава за превозно средство, тук в планините. Отдръпна се да освободи пътя, но колата не отмина. Когато се изравни с него, бричката закова на място и мъжът вътре каза:
— Нали не сте толкова запален по ходенето пеш, за да откажете да ви повозя?
Човекът имаше честно, открито лице с проницателни сини очи.
— С удоволствие ще приема поканата — каза Тенисън.
— Предполагам — заговори мъжът, докато Тенисън се разполагаше на мястото до него, — че вие сте новият лекар на Ватикана. Тенисън, ако не греша?
— Да, така е. Ами вие?
— Аз съм Декър. Томас Декър, на вашите услуги, сър.
— През последните няколко седмици скитам наоколо — подхвана Тенисън. — Но вие сте първият човек, когото срещам по време на странстванията ми.
— И единственият, когото по всяка вероятност ще видите — отвърна Декър. — Всички останали не се отдалечават от домовете и камините си. Те не изпитват любопитство нито възхищение към онова, което ги заобикаля. Всеки ден от живота си гледат към планините, но всичко, което виждат, са само планини. Вие виждате повече от обикновени планини, нали, докторе?
— Да, много повече — отвърна Тенисън.
— Какво ще кажете да разгледате още нещо? Горя от желание да ви разведа наоколо. Позволете ми да бъда ваш гид.
— Вече си имате клиент — съгласи се през смях Тенисън.
— Добре тогава, акумулаторът е зареден — обяви Декър. — Можем да разчитаме на няколко часа. Първо, нека разгледаме фермите.
— Ферми ли?
— Да, разбира се. Ядете хляб, нали? Месо, мляко, яйца?
— Да, така е.
— Откъде другаде бихте могли да ги вземете, освен от фермите?
— Струва ми се, че никога не съм помислял за това.
— Тези роботи мислят за всичко — заговори Декър. — Те трябва да изхранват човешките същества, затова някои от тях са фермери. Необходимо е електричество, затова построяват язовир и изграждат електростанция. Използват и слънчева енергия, но не правят кой знае какви изследвания в тази посока. Въпреки това, имат възможност и всеки път, когато стане нужно, могат да увеличат употребата й. Разполагат и с дъскорезница, но тя работи на непълен работен ден, защото сега няма голяма нужда от дървен материал. Преди няколко столетия, когато строежът на сгради е бил в разгара си, необходимостта от него е била твърде голяма. — Той се засмя. — Никой не може да бъде по-изобретателен от роботите. Използват примитивен парен двигател в дъскорезницата, а с обрезките и стърготините задвижват двигателя.