— Може би — намеси се Тенисън, — той не чувства нещата така. Не би могъл да осъзнае тази липса.
— Това може да бъде вярно, ако роботите живееха сами, изолирани от биологичните същества. Но те не го правят, не мисля, че могат. Те са свързани с хората, изпитват нужда да са заобиколени от човешки същества. И през всичките тези години, наблюдавайки хората, те сигурно са осъзнали, поне подсъзнателно, какво им липсва.
— Значи мислиш — попита Тенисън, — че след като са осъзнали неспособността си и невъзможността да обичат, те са се обърнали към религията, за да запълнят тази пропаст? Но в това няма много смисъл — религията е основана на любовта.
— Забравяш — отбеляза Декър, — че любовта не е единственият фактор, творящ религията. Съществува и вярата. Понякога вярата е свързана с упорство, а роботът е така устроен, че непоколебимостта е присъщо нему качество. Мисля си, че може да стане, при това с много малко усилия, такъв фанатик, който би засенчил всеки човек, ревностно отдал се на вярата.
— Но нима онова, което Ватикана утвърждава, е религия? — възрази Тенисън. — Понякога ми се струва, че не е.
— Може би в началото е било. Дори сега много от обикновените жители на Ватикана смятат, че религията е тяхното истинско призвание. Но с течение на годините целта на Ватикана се е променила. Сигурен съм в това. Усилията им сега са насочени към откриване на универсални модели, към онова, което всеки кардинал би окачествил като универсални истини, постулати. Което, трезво погледнато, е много по привлекателно за манталитета на роботите от всякакъв вид вяра. Ако, когато извървят поетия от тях път, открият — може би с известна изненада — че в крайна сметка са изнамерили универсална теология, те ще се почувстват на седмото небе.
— Но ако открият нещо друго — додаде Тенисън, — едва ли ще имат нищо против.
— Точно така! — възкликна Декър. — Изрази го съвсем точно.
Малкото облаче диамантен прах все още витаеше над масата, протегнато като крило, защитаващо неголямата група каменни фигурки. Понякога блещукаше, но повечето време просто си стоеше там — неподвижно, сякаш вглъбено в съзерцание.
Пепел ми на езика, възпря се негласно Тенисън, и замълча. Декър също сигурно виждаше облачето прах и осъзнаваше, че гостът му също го вижда. Ако беше нужно да се подхване тази тема, Декър би трябвало да го стори. Досега този въпрос не бе повдиган. Вероятно така трябваше да бъде.
— Да се върнем към случката с Рая — извади го от унеса Декър. — Пускаха ли ти тази лента? Гледа ли я?
— Не е лента — обясни Тенисън. — Куб е. Не, не съм го гледал. Гледал съм други, но не и куба с Рая. Не съм пожелал. Струва ми се, че за тях това е нещо много лично.
— Ти знаеш, разбира се. Нали спомена, че Ватикана има начин да отиде там и да провери.
— Така е — кимна Тенисън, — ала не разполагат с координати.
— Имам някакво предчувствие — започна Декър, ала не продължи мисълта си.
Тенисън изчака, но накрая не издържа:
— Да? Слушам те.
— Имам чувството — продължи Декър, — че зная къде се намира Рая.
23.
— Не зная какво е станало — заяви Екюър. — Нямам ни най-малката представа. Но сега Мери настоява да направи второ пътуване до Рая.
— Ако успее — додаде със съмнение Тенисън.
— Смятам, че ще бъде в състояние — каза Екюър. — Тя е най-добрият ни Изследовател. Притежава способности, необходими за това. Не зная точно какъв вид способност е това, да се върнеш безпогрешно на определено място втори път, но в течение на годините някои наши Изследователи са демонстрирали отново и отново, че я притежават. Опитвали сме се да определим каква всъщност е тази способност. Само да знаехме каква е тя, бихме могли да я създаваме и развиваме у нашите хора. Но стига сме говорили за това. Онова, което ме притеснява, е защо Мери е пожелала да отиде там втори път. Преди няколко дни не позволяваше да се спомене и дума по този въпрос.