— Може би иска да направи нещо, което отново ще привлече вниманието към нея — предположи Джил. — Вие двамата повече или по-малко сте й повлияли. Накарали сте я да осъзнае, че не е толкова важна, колкото си въобразява.
— Това беше единственото, което можехме да сторим — обясни Екюър. — Ами, поне аз мислех така и Джейсън се съгласи с мен.
— Дали е правилно, или не — продължи Джил, — очевидно е имало резултат. А сега, след като е решила да отиде, има ли някакъв начин да й внушите, че е необходимо да засече координатите?
— Можем да разговаряме с нея — каза Екюър. — Ще се опитаме да й внушим, че е нужно да го стори, но не зная дали ще ни послуша. — После се обърна към Джил: — Ти можеш да поговориш с нея. Като жена с жена.
— Не мисля, че ще даде резултат — възрази Джил. — Ние никога не сме се срещали. Съмнявам се дали ще й вдъхна доверие. Може да й се стори, че всички се съюзяват срещу нея.
— Декър — намеси се Тенисън, — изглежда смята, че знае къде се намира Рая. Онзи ден разговарях с него…
— Откъде би могъл да знае! — удиви се Екюър. — Откъде би могъл да научи?
— Не ми каза и аз не го попитах. Страда от фобия относно личната си неприкосновеност. Просто не позволява да му задаваш въпроси. Смятам, че очакваше от мен да го сторя, но аз се въздържах. След като изрече тези думи, не добави нищо повече.
— Трябвало е да го попиташ — настоя Джил. — Може би е очаквал да го направиш.
— Не мисля. Може да греша, но имах чувството, че ме подлага на някакъв изпит. Даде ми възможност да го разпитвам по разни други теми, но аз не му зададох никакви въпроси. Изгарях от желание да го сторя, естествено, но успях да го потисна. Той е странен човек. Между нас нещата се получиха добре и смятам да продължа така и занапред.
— Аз мисля — заговори Екюър, — че през всичките тези години ние гледахме на Декър като на чудак. Самотник, какъвто в действителност е. Човек, който страни от другите и това му харесва. Джейсън е първият, който се сближи с него, поне отстрани изглежда така. Това може да се окаже ценно. Не желаем да го изгубим. Чувствам, че в него има повече, отколкото предполагаме.
Хюбърт влезе с кана току-що сварено кафе, напълни повторно чашите им и отново изчезна в кухнята, без да произнесе нито дума.
— Още ми е сърдит — поясни Екюър. — Онзи ден му направих забележка. — После посъветва Тенисън: — Трябва да го правиш от време на време. Това го поддържа във форма.
— Едно нещо трябва да му се признае — отбеляза Тенисън. — Прави великолепно кафе.
— Искам да зная само — намеси се Джил — Мери човешко същество ли е? Все още ли е човек? Колко от Изследователите са хора?
— Разбира се, че е човешко същество — отговори Екюър. — Защо питаш?
— Изследователите — подхвана Джил, — са имали… как да ги нарека… може би изживявания в други светове — имали са толкова много изживявания в други светове и не само това — те са се въплъщавали в същества от другите светове. Затова се чудя как, след всичко това, са успели да съхранят човешкото у себе си.
— Често съм си задавал същия въпрос — каза Екюър. — Но независимо от това, никога не съм посмявал да разговарям с някой от тях по този въпрос. С медиумите човек в повечето случаи като че стъпва по кокоши яйца. Всичките са силни личности. Може би това ги спасява. Може би силната личност е предпоставка човек да бъде медиум. Но въпреки силната си личност и твърдостта на характера си, преживените епизоди ги преследват и не им дават покой. Има такива, които отказват да се върнат към онова, което са открили — желаят да се насочат другаде, но не и там, където вече са били. Но досега не е имало случай на полудяване. Нито един медиум не се е побърквал.
Екюър допи кафето си.
— Предполагам — рече той, — че е най-добре да отида и да поговоря с Мери. Джейсън, искаш ли да дойдеш с мен?
— Не мисля, — не съм от нейните любимци.
— Точно сега и аз не съм.
— Ти я познаваш от дълго време. Това е от значение.
— Дано — поколеба се Екюър. — Е, ще се видим по-късно.
След като той си отиде, Джил и Тенисън поседяха известно време, без да говорят, накрая Джил продума:
— Струва ми се, Джейсън, че се натъкваме на нещо. Това чувство не ми дава покой.