Тенисън кимна.
— Ако Мери отново се върне в Рая и ако… Ако открие нещо повече от първия път…
— Трудно ми е да асимилирам какво става тук — призна Джил. — Във Ватикана се забелязва едно доста странно разделение. Каква е причината? Схващам част от нея, но не докрай. Най-лошото е, че не зная какво представлява Ватикана. Дали е религия, или някакъв изследователски октопод? Какво очаква да открие?
— Съмнявам се — подхвана Тенисън, — че самият Ватикан знае какво очаква да открие.
— Мислех си за кардинала — Робъртс, така се казваше, нали? Онзи, който заяви, че няма да ни позволят да си тръгнем оттук.
— Точно така каза — кимна Тенисън, — уж мимоходом. Не зная доколко това решение е окончателно.
— За момента — отговори Джил, — поне за мен мотивът ми да остана е от академичен характер. Не мога да си тръгна тъкмо сега, когато съм започнала да се задълбавам в историята на Ватикана. Когато напиша моята книга…
— Твоята книга? Мислех, че това е историята на Ватикана.
— Да, но тази история ще бъде написана от мен — настоя тя. — И ще се продава в милиардни тиражи. Ще затъна в пари до пъпа. Никога повече няма да ми се наложи да работя. Ще мога да си купя всичко, което пожелая.
— Ако успееш да напуснеш Края на Нищото.
— Виж, приятелю, Джил отива, където желае, и когато пожелае. Никога не е имало място, което да не е успяла да напусне, нито ситуация, от която не е могла да се измъкне.
— Добре, получаваш отличен — заяви Тенисън. — Ще ме вземеш ли със себе си, когато си тръгваш?
— Ако поискаш да ме последваш…
24.
Всичко беше както предишния път — широкият, лелеян и възпяван от хилядолетия друм, облян в светлина, който се простираше в безкрая, възвисяваше се сред сияйни висоти далеч, далеч напред. Тя се намираше високо над него, в пустото, лишено от всякакъв живот мъртвило. Мъчеше се да го преодолее, устремена към светлата диря, напрягайки всеки мускул, всяка фибра, за да достигне колкото се може по-бързо тези заветни висини.
Този път, рече си тя, ще се концентрирам по-добре. Ще запечатам в паметта си всяка забележителност, всеки знак, за да зная къде се намирам. После ще им кажа къде съм била и ще мога да им предоставя неопровержими доказателства за съществуването на Рая. Защото те не ми повярваха, но този път ще са принудени да го сторят. Координати, бе казал Екюър. Но какво представляват координатите? Как да открия координатите, които да ги убедят. Може да няма никакви други, освен тези на вярата, затова ще трябва да повярват в тях. Този път трябва да им донеса вяра, която да приемат безпрекословно. Така ще запомнят навеки, че аз съм тази, която им откри Рая.
Зная какво искат, каза си тя. Искат да им занеса пътна карта, после ще задействат смешните си машини и ще ме последват в Рая. Глупци, помисли си тя, едновременно вбесена и натъжена от глупостта им — тези безумци вярваха, че могат да се озоват физически в Рая, без да знаят, че за смъртните Рая е — как го беше нарекъл онзи идиотски лекар? — състояние на ума. Но той греши, помисли си жената, той с дежурно усмихнатото си любезно лице и превзетата си преданост към науката. Защото Рая не е просто състояние на ума, а състоянието на Божие просветление. И аз единствена сред всички тях бях осенена от него и затова съм способна повторно да се пренеса в Рая.
Състоянието на благодат, постигнато така мъчително, и все пак може би не в резултат на усилия, защото в него липсваше изнурителното напрягане, имаше стремеж — съкровен порив към святост, към подчиняване на личността на Божията власт. Понякога, понесена на крилете на порива, тя успяваше да се докосне до светостта, ала никога не съумяваше да я постигне докрай. Друг път пропъждаше мисълта за собственото си аз и тогава откъснатата, гърчеща се, непокорна мисъл за собствената й личност плахо пропълзяваше обратно в съзнанието й, за да застине сред пустотата, на която сама я бе осъдила. Никога не съм успявала да постигна заветната цел, припомни си тя, ала все пак се бях приближила до нея в достатъчна степен, за да поема по славната диря, простираща се пред мен.
Преодоля пустото пространство и й се стори, че краката й докосват опора, макар тя не приличаше на нито един познат й досега друм. Той беше гладък, сияен, и трептеше пред нея в ореола си, далеч в безкрайността. Може би е прекалено далеч, помисли си тя, и няма да успея да стигна дотам. И какво да правя, какво бих могла да направя, ако поради крайно изнурение и безсилие рухна насред път, преди да съм зърнала бляскавите, огромни кули?