Ала изглежда нямаше да изпита затруднения, защото не й се налагаше да върви. По необясним начин тя се носеше над светлия друм, без да прави нито крачка. Химни и песнопения се лееха навред около нея и за миг се запита дали силата на сладкогласната песен не я тласка напред.
Струваше й се, че е изпаднала в странна немощ, отвсякъде я обгръщаха мъгли, затова виждаше само дирята пред себе си и мекия блясък в далечината, макар че изнурението й бе примесено с всепоглъщаща радост. Движеше се натам без да прави и най-малко усилие, сякаш се бе оставила на нежен прилив, който я тласкаше към далечен бряг. Музиката ставаше все по-прекрасна, а блясъкът — по-ярък. Тя притвори клепачи да не бъде ослепена и нечие свято присъствие — наистина ли беше такова? — я обгърна и подкрепи.
После, неочаквано музиката затихна, възцари се тишина и тя отново стъпи на краката си. Вече никаква сила не я носеше, не я крепеше, нозете й тежко се тътреха. Отвори уплашено очи и видя, че блясъкът се бе усилил стократно и се бе превърнал в сияние, сред което се издигаха могъщи кули на фона на лазурносиньо небе. Кулите — толкова много на брой! — бяха девствено бели и изпъкваха на синевата. Девствено бяло и девствено синьо… Някъде далеч откъм кулите ромолеше музика, подобно водопад. Всяка капчица с отделен свой тон, сливащ се в общия хор.
Вдигна взор, за да види ангелите, но не съгледа никого. Може би, помисли си тя, те се реят толкова високо, че очите на смъртните не могат да ги съзрат.
На съвсем малко разстояние от мястото, където стоеше, започваше стълба — широка, стръмна, направена от самородно злато. Тя възхождаше към кулите и се губеше в далечината, прилично на тънък щрих, положен със златен молив.
Ще се изкачвам дълго, рече си тя. И все пак трябва да го сторя — стъпка по стъпка, докато достигна кулите. Там, на върха, ще ме посрещне фанфарен ек, възславящ в химни Бог.
Когато понечи да направи първата стъпка, мъглата, която я обгръщаше, започна да се разсейва. Пред очите й се разстла гледка и тя видя сганта на стан от двете страни на широкия друм. Имаше шатри, колиби и бордеи. Тук-там сред мизерията се възвисяваха храмове и сред всичко това се тълпеше сган — безчет създания, каквито никога по-рано не бе виждала. Поради незнайна причина, тя не можеше да ги види ясно, ала доби впечатление за ужасни форми и цветове, за наплив от отблъскващи фигури, оплетени в отвратително смешение.
Тя се втурна, обзета от безпаметен ужас, по огромната стълба нагоре, тичайки с отчаяна решимост, която я караше да се задъхва и я изтощаваше до смърт. Накрая се препъна, строполи се и остана да лежи така на стъпалата, притискайки се към гладкия камък, обсебена от страх, че може да се подхлъзне и да се озове в онази геена.
Постепенно възстанови равномерния ритъм на дишането си и треперещото й тяло се успокои. Внимателно се изправи, за да погледне надолу по стъпалата. Отново се стелеше мъгла. Сганта в подножието на стълбата не се виждаше.
Мери бавно се изправи и отново пое нагоре. Музиката зазвуча по-високо, макар все още да личеше, че се носи от много далеч. Белите кули блестяха на фона на синьото небе. Обзе я вътрешен мир. Ужасът, който изживя, когато в първия миг съзря тълпата, отстъпи неусетно.
Кулите й се сториха безкрайно далеч. Цялото това трескаво изкачване, пъпленето нагоре, като че не я бяха приближили до тях. В този миг, някъде нагоре по стълбата, Мери съгледа точица, която потрепваше в златиста светлина. За миг замря, загледана натам, опитвайки се да разбере какво може да бъде това. Отначало си помисли, че зрението й изневерява. Ала точицата си беше там, танцуваше на светлината, отразявана от златните стъпала.
Някой идва да ме посрещне, помисли си тя. Някой слиза по златните стълби, за да ме въведе в Рая!
Забърза нагоре с удесеторени сили, за да стигне по-бързо до този, който бе дошъл да я приеме. Точицата стана по-голяма, престана да трепти и Мери видя, че тя има човекоподобна форма и пристъпя от крак на крак. Уви, беше безкрила. Това слабо я разочарова, ала тя си напомни, че не всички в Рая имат криле. Когато тази мисъл се стрелна в ума й, Мери с изумление осъзна колко малко знаеше за обитателите на небесните селения. Винаги си бе представяла Рая с ангели, а онова човекоподобно същество, което слизаше по стълбите, със сигурност не беше ангел.
Когато наближи, Мери успя да го види по-добре. Не, не беше човек, а човекоподобно същество, при това с нищо небесно у себе си, дори беше черно.