Разтревожена, тя забави изкачването си и накрая спря, изправена на стъпалата, взирайки се към онзи, който слизаше към нея. Ушите му бяха дълги и заострени, лицето — тясно като лисича муцуна. Устните — тънки, а устата — широка. Очите му бяха дръпнати, жълти като на котка, без никакво бяло. Беше толкова черен, че блестеше като лъсната обувка.
Мери не забеляза нито какво беше тялото му, нито с какво е облечен. Беше се вцепенила, вперила хипнотизиран поглед в отвратителното му лице.
Вече беше на две стъпала от нея. Вдигна ръка и назидателно заклати показалец, както би сторил родител или учител в желанието да вразуми палавник. Гласът му изтрещя като гръм:
— Ах, ти, проклетнице! Проклетнице, проклетнице…
Тя се обърна и побягна стремглаво надолу по стълбите. Тази единствена дума кънтеше в ума й. Препъна се, падна и започна да се търкаля. Опита се да се задържи, да възстанови равновесието си, ала нямаше начин да овладее набраната инерция. Продължаваше да се търкаля, отскачайки от стъпало на стъпало, едно подир друго, в яростен, шеметен бяг.
После изведнъж престана да пада, полежа и изумена се надигна. Беше стигнала подножието на стълбата. Мъглата се бе вдигнала и тя отново видя тълпата, в плътен шпалир от двете страни на небесния друм, сякаш, невидима преграда я възпираше. Сганта се хилеше, дюдюкаше, подиграваше й се, правеше й мръсни жестове.
Мери се изправи и се обърна с лице към златната стълба. Непознатият, който бе излязъл да я посрещне, стоеше на последното стъпало. Той все още размахваше показалец и крещеше:
— Проклетнице! Проклетнице, проклетнице…
25.
Джил беше отишла в библиотеката, Хюбърт бе излязъл преди около час по някаква работа, а Тенисън седеше пред камината, вперил поглед в пламъците. След малко трябваше да отиде в клиниката, макар че по всяка вероятност там нямаше да има много работа. Човешките същества във Ватикана и в Края на Нищото изглежда бяха необичайно здрави. С изключение на Мери, не му се бе налагало да лекува друго сериозно заболяване, откакто бе пристигнал тук. Леки случаи — няколко обикновени настинки, зъб с пулпит, двама човека с болки в гърба, от време на време стомашни разстройства, един изкълчен глезен — това бе всичко.
Мери отново беше отпътувала за Рая. Воден от лениво любопитство, той се питаше какво ли се е случило, за да я накара да направи повторен опит. Последното нещо, което бе чувал, беше, че тя е категорично против да предприема такава стъпка. И какво ли, учуди се той, щеше да намери там — щеше да затвърди убеждението си, че е открила Рая, или щеше да се завърне, изпълнена със съмнения. Можеше да не се окаже Рая, казваше си той. Тази идея му се струваше нелепа, близка до насила предизвиканите видения и откровения, белязали историята на Земята през Средновековието.
Той се отпусна върху леглото, като продължи да се взира в огъня. След малко, напомни си, трябва да изляза оттук и да отида пеш до клиниката. Може някой да ме чака.
Изпита безпокойство, когато си помисли за това. А защо ли, зачуди се, би трябвало да се тревожа, мислейки за хората, които може би ме чакат в клиниката? Седна в леглото и огледа стаята. Нямаше никой, знаеше това. Беше сам и все пак, внезапно бе изпитал усещането, че в стаята има чуждо присъствие.
Изправи се и светкавично се извъртя с гръб към огъня, за да огледа срещуположната страна на стаята, търсейки онзи, който подозираше, че се крие. Ала не откри никой. Въпреки това, безпокойството не го напусна. Празната стая не го успокои. Беше убеден, че нещо или някой се спотайва тук, в стаята, съвсем близо до него.
— Кой е тук? — по-скоро изграчи, отколкото произнесе той.
Сякаш в отговор на въпроса си забеляза в един от ъглите, близо до позлатения стол, който приличаше на паяк край мраморната масичка — слабото блещукане на облаче диамантен прах.
— Значи си ти — прошепна той и докато говореше, блясъкът се разсея покрай позлатения стол, но чуждото присъствие продължаваше да се усеща. Блясъкът беше изчезнал, но онова, което блестеше, се намираше все още тук.
В съзнанието му се надигнаха въпроси. Кой си ти? Какъв си? Защо си тук? Ала Тенисън не ги изрече гласно. Стоеше, без да помръдва, вцепенен, взрян в ъгъла, където бе забелязал блясъка.
Тогава в съзнанието му проникнаха нечии слова.
— Аз съм тук, вътре в теб. Аз съм в твоя ум. Искаш ли да си тръгна?
Беше тих глас, ако въобще можеше да го нарече глас. Тих, възпитан глас.
Тенисън не можеше да помръдне нито един мускул от тялото си. Необясним ужас го притискаше в хватката си. Той положи усилие да заговори, ала не можа да изрече нито дума, камо ли мисъл. Умът се бе вцепенил ведно с тялото му.