Ала изкривяване, или не, нещо страшно беше сполетяло кораба. Привидно корабът висеше сред черния безкрай, без да личи по каквото и да било, че се движи, когато изведнъж се залюля, започна да се накланя и преобръща, увлечен в онова преддверие на вечността, в което бе попаднал. Декър си спомняше, че бе останал сам пред един от илюминаторите, взирайки се в безкрайната пустош, обгръщаща кораба, объркан, както винаги в такива случай, от пълната липса на белези, с които можеше да я характеризира. Пространството наоколо беше черно, пусто и това беше всичко. Ала тъмнината всъщност не беше плътно черна — изглеждаше черна, защото в нея нямаше нищо, беше пуста, но не поради някакво чувство за загуба, а поради същия факт, че там нямаше нищо. Празнота, възникнала не защото някой бе взел онова, което някога е било там, а просто защото в нея никога не бе имало нищо, и най-вероятно никога нямаше да има. Много пъти си бе задавал въпроса какво го бе накарало да обикне тази безрадостна, безплодна пустота и никога не бе достигал дори и до мъгляв отговор с какво толкова го привлича тя.
Корабът се бе залюлял под краката му и той се бе проснал по очи на пода. Беше започнал да се хлъзга, сменяйки посоката, докато корабът се тресеше и люшкаше насам-натам. Декър беше направил опит да се задържи изправен, вкопчен в неподвижно закрепените предмети. Някои не успяваше да достигне, а малкото, до които успяваше да се докопа, се изплъзваха изпод пръстите му. Беше се блъснал в нещо твърдо и бе отскочил встрани. Изведнъж бе ударил, главата си — кратък, но силен удар — в някакъв корав, здрав предмет и светът около него се бе изпълнил с метеори.
Може би бе лежал в безсъзнание известно време, никога нямаше да го разбере с точност. Много пъти бе мислил, ала не можеше да си спомни.
Следващото нещо, което помнеше, беше как се опитва да се изправи и да се изкатери в едно от пилотските кресла пред пулта за управление. Главата му бръмчеше, отнякъде долитаха писъци — страшни писъци на обезумели мъже, каращият да настръхват косите вой на изпаднали в безпаметен ужас хора, изгубили всякакъв контрол над себе си.
Проклети глупаци, беше си помислил тогава. Какво им става? Но още докато си задаваше този въпрос, той знаеше отговора му. Ужасът го притисна точно между очите. Той изпълни кораба до точката на задушаване и започна да го гнети, като че бе физическа, а не емоционална реакция. Някъде гърмяха думи, заглушавани от ужаса, и той не можеше да разбере смисъла им.
Корабът вече не се друсаше и не подскачаше. Вкопчи се в креслото, за да не падне. Когато се опита да се изправи, краката му се огънаха под тежестта му. Погледна към илюминаторите и видя, че черната пустош бе изчезнала. Корабът бе излязъл в нормално пространство.
Ужасът се завърна на пристъпи. Нападаше го, удряше го, както би го блъскал противник със свити юмруци. Усещаше гадене. Призля му. Все още вкопчен в стола, той се наведе, като се опита да повърне, ала не можа.
Тотален ужас. Не знаеше какво го поражда. Нищо не му подсказваше защо страхът се стоварва така смазващо върху него. Неподправен ужас без видима причина. През цялото време като звуков фон ехтеше онзи гръмък глас, който му крещеше — лично на него, не на някой друг, а точно нему. Смесени с гръмкия глас, в паузите, последващи тътена, той още чуваше все по-отдалечаващия се вой на екипажа, който бягаше, обзет от паника, изоставяйки го сам. Чу глух звук, после още един, и осъзна, че това е звукът, издаван от по малките спасителни кораби, които напускаха кораба-майка.
Вече се бе изправил, краката му изглежда вече можеха да го държат. Опипа главата си и усети влажен кичур коса, прилепнал към черепа. Дръпна ръка — беше червена, от нея капеше кръв. Измъкна се от креслото и се насочи към най-близкия илюминатор. Олюлявайки се, той прекоси пилотската кабина, достигна корпуса на кораба и вкопчи пръсти в него. Лицето му почти докосна твърдия кристал на илюминатора.